сряда, 21 септември 2011 г.

Вода за слонове

Възрастта е жесток крадец.Точно когато си успял да се научиш как се живее,тя подгъва краката ти и превива гърба ти.Потапя те в болки,замъглява разсъдъка ти и безмълвно разпространява рака в тялото на съпругата ти.
"Метастази - казва докторът. - Въпрос на седмици или месеци". Но моята любима бе крехка като птиче и умря девет дена по-късно.След шейсет и една години,прекарани заедно ,тя просто хвана ръката ми и изпусна последния си дъх.
Въпреки че има мигове,в които съм готов да направя всичко,за да я върна,се радвам,че си отиде първа.Загубата й бе като прорез в тялото ми и остави зейнала празнина в самия мен.Това бе мигът,в който целият ми свят се срина.Не бих искал и тя да преживее същото.Понякога да останеш жив е ужасно.
Навремето си мислих,че остаряването е за предпочитане пред другото,но сега не съм сигурен.Понякога монотонността на бингото,напевните гласове на сестрите и съсухрените старци,паркирани в залата в инвалидните си колички,ме кара да копнея за смъртта,особено когато си спомня,че и аз съм един от тези древни хора ,подредени в редица като някакви безполезни чочке.
Но нищо не мога да направя.Мога единствено да отброявам дните в очакване на неизбежното и да гледам как призрачите от миналото смущават празното ми,лишено от смисъл настояще.Блъскат се един в друг,трополят и се чувстват като у дома си,най-вече защото няма кой да им се противопостави.Отдавна съм спрял да се боря с тях.
Призраци,които се блъскат един в друг и трополят и сега,в този момент.
Чувствайте се като у дома си,момчета.Останете тук за малко.О,извинете,виждам,че вече сте го направили.
Проклети призраци.

сряда, 14 септември 2011 г.

Изкуствени цветя в бирени бутилки

На теория е невъзможно да се чувстваш самотен на това място,тъй като тук има повече хора,отколкото ще срещнеш през целия си живот.Дори е доста претъпкано,ако знаете какво имам предвид.Мястото определено притежава чар по някакъв странен,свой си начин.На ярката слънчева светлина в битката между студенината на безупречното бяло и топлината на ярките цветове на свежите цветя определено надделява животът.Иронията тук ми идва  в повече – собствениците са прекалили малко в усилията си да направят мястото по-приветливо,отколкото е,отколкото трябва да бъде.Какво ли разбирам аз – не съм нищо повече от обикновен чистач.В задълженията ми влиза да поддържам терена чист и спретнат,доколкото е възможно и да се боря срещу природата,която бавно ,но сигурно завзема мястото обратно – все пак то си й принадлежи.Ние сме нарушителите под всяка една форма.
Дори заслепяващото слънце не може да наруши покоя,който цари навсякъде.В този смисъл тук,повече от всякъде другаде,би трябвало да се чувстваш сам.Празнотата те завладява с всяка разтопена на топлината свещ,с всеки угаснал от вятъра пламък,идва с хлада,който се процежда от белите мраморни плочи,които дори и през лятото запазват ледения си дъх.Повърхността е винаги студена и твърда – поддава само плътта.Камъкът побеждава тленното.Винаги.Цялото място е крещящо доказателство за това.И най-вече надгробните плочи.
Самият факт,че това е гробище,е достатъчен да докара кошмари на голяма част от вас,и то в продължение на повече от една нощ,но не и на мен.В действителност това място,макар и да е царство на мъртвите,убедителен антипод на живота,не се различава толкова много от него,или поне има известни прилики – и тук класовото разделение е силно осезаемо.Гробовете на богатите са покрити с толкова много абсурдни и излишни предмети,че от приумиците на „неутешимите” вдовици не остава място за клетниците да изпълняват частта с почиването в мир.Лакирани в ярка блажна боя пейчици,скъпи фенери с електрически крушки,закътани от борчета,подкастрени в причудливи форми – всички те имат за цел да внушават уважение към собствениците ,да засвидетелстват високия им статут в обществото.Едно общество,към което вече не принадлежат.В това отношение мъртвите са дори по-предсказуеми от живите.Защото внушението е друго – тези безсмислени предмети успешно свидетелстват за кухото ехо , за липсата на нещо истинско,за отсъствието на важна следа във вече отминалия им живот.Последният писък на модата в богатите среди са изкуствените цветя.Мен ме хвърлят в смут,сигурен съм,че тези,които лежат под тях са още по-смаяни.Асоциацията е с нещо дълготрайно,неподвластно на времето.Вечен живот в гробището – каква бeзвкусица.Дори и мъртви не можем да се спасим от кича,превзел умовете ни.Набързо сложени в празна бирена бутилка те мълчат засрамени.До тях сивете и напукани плочи без всякакви „модни аксесоари”,но очевидно посещавани от близки и роднини,изглеждат много по-топло,отколкото всъщност е възможно това да се случи в гробище.Свежи цветя без целуфани и украси,без намек за нещо фалшиво.Само любов,любов дори и след смъртта.
Никога не съм разбирал защо смъртта дотолкова ужасява живите,защо събужда такъв животински страх и смут у невинните им душици.Тук не се чувствам толкова самотен.Може би затова от пръв поглед ме взеха на работа,а и не са многа младежите,желаещи да работят в градските гробища.Истината е,че съм се чувствал много по-сам в пълна стая с хора,не само веднъж или два пъти.Не съм побъркан(макар че подозирам,че има нещо нередно в мен,след като доброволно се подвизавам тук),но някак си се вписвам.Или по-скоро липсата на атмосфера,в която трябва да се впиша,ме кара да се чувствам толкова добре.На това място всички преструвки са излишни.Хората ги оставят някак несъзнателно навън.Винаги можеш да разгадаеш сълзите на опечалените.Повечето всъщност плачат от страх за самите себе си,за собствените си душици.Никъде другаде животът не може да види толкова ясно голото си отражение,както в гробището.И преди да започна да звуча твърде коравосърдечно-истински трагедии съществуват и те са именно в това.В липсата на достатъчно време да оставиш своята следа.Или в разхищение на отреденото ти – само един миг невнимание и се озоваваш при мен.
Виждал съм стотици сломени хора.Такива,които са бледи сенки на живота,които предпочитат да се намират дълбоко под краката ми,от другата страна.Може да звучи ужасно изтъркано,чак до ръждиво,но пък е неоспорима истина – животът е за живите.Кажете на мъртвите да ви почакат малко,не тръгвайте след тях,независимо колко ви липсват,защото имате какво да изпуснете.Доверете ми се за това.
Последното винаги ми напомня за историята,която старият гробар ми разказа в първия ми ден тук.По своята същност е легенда – всички вярват безусловно в нея,което ми е малко пресилено.Свързана е с големия дъб в южната част,няма как да го пропуснеш,наистина е величествен със своите дебели клони.Перфектното допълнение към нашата „оживена” компания.Кръстено е Дървото на обесения.Обитателите на гробището разказват,че веднъж в годината,в точно определен ден,под специален ъгъл на лунната светлина е възможно да видиш на най-ниския клон силуета на млад мъж,обесен за своите престъпления.Духът му не може да намери покой и някои от работниците се кълнат,че са чувале стенанята му.Разбирате ли,той все още вика на своята любима,която е била съучастник в деянията му.Приказки за духове в гробище – по-клиширано от това няма как да стане.

Остава въпросът дали той й вика да бяга,за да я предпази,за да може тя да се спаси от сигурна гибел.Или намеренията му са плод на нещо много по-силно,по-страховито и извратено.На обич дори?Може би той все още я зове,вика я да се присъедини към него.Очаква да стисне ръка й и заедно да поемат по мъртвите пътеки на сенчестия свят,невидим за нас.Защото,мен ако питате,точно в гробището наистина може да се убедите в това дали любовта е вечна,или е тленна като нас,хората.Аз точно затова се навъртам все още тук.Моят дух също е осъден завинаги да се скита – само ням наблюдател – докато не намери категоричен отговор но въпроса.

сряда, 7 септември 2011 г.

To the moon and back


Летните дни понякога имат свойството да са безкрайно дълги,протяжно лениви,напоени с горещина и копнеж.Тогава ти се струва,че всичко около теб се движи,с изключение на самото време.Нямаш особен избор,ако искаш да оцелееш-можеш само да си пиеш фрапето(с много лед),да си мечтаеш за 40-сантиметрова снежна покривка,да примижаваш зад марковите? си слънчеви очила и да извършваш действия,изискващи възможно най-малко усилия-физически и умствени.В отчаян опит да прогони скуката умът ти сваля всякакви граници на и без това необятното ти,и (нека си признаем) извратено въображение,оставя те да твориш с надеждата,че има някакъв изход от ситуацията.Ако не друго,поне ще те залъже за малко,и току-виж е станало вечер,слънцето се е скрило,а навън почти се усеща намек за ветрец.Моето въображение(както злочестите ме заобикалящи любезно ми припомнят) за нещастие има непрекъсната и неограничена връзка с устата,и когато то се развихри,не спирам да говоря.Това второто е и страничен ефект от прекаленото повишаване на температурите.Упорито настоявах да знам къде би отишъл всеки от нас,ако имаше билет за която и да е точка от света.Заради горе споменатата неприятна реакция от топлината най-честият и откровен отговор бе : „Някъде далеч от теб!” След това хората постепенно започнаха да се замислят.Голяма част от тях се насочиха към екзотичните крайчета на света като Бора-Бора,Хавайските/Карибските острови.Други щяха да задоволят глада си за познания,като се опитат да открият нещо ново и непознато в така до болка изтърканите дестинации като Рим,Ватикана,Лондон,Бразилия,Милано.. На трети въображението се хвана ръка за ръка с моето,и сътвориха чудеса – човешките мечти нямат граници- защо да не се повозим на най-ектремните и високите влакчета в парка Six Flags Great Adventure в Ню Джърси, САЩ.Или пък да се озовеш на върха на Хималаите,за да се усмихнеш на целия свят и да му помахаш.Естествено имаше и съвсем простички отговори,лишени от всякакво разхищение на фантазия,но пък от сърце – група „заблудени” младежи мечтаят не да отидат на разходка на Луната,за да се порадват на слабо гравитационната й атмосфера,а да имат възможността отново да са в една и съща държава с любимите си хора.Защото не знам кой е казал,че разстоянието поддържа страстта жива,но явно никога не го е изпитал сам.Ръждивата истина е,че то убива.Сърцето си иска своето и зовът му не е нещо,което можеш да пренебрегнеш с махване на ръка.
Започнах да губя битката,когато топлината на летния ден отново нахлу в нашето защитено кътче от реалността,и допълнително нажежи обстановката.Заваляха въпроси за това дали осигурявам двупосочни билети,поемам ли разноските по престоя,или всеки трябва да се оправя както сам си знае.Накрая бях развенчана като лъжкиня и измамна изкусителкa, а красотата на идеята ми бе обгърната от пламъци.Но се бяха замислили,даже размечтали.
Истината е,драги мои,че единственото нещо,което ви дели от това,което най-много желаете на този свят,е само един билет.А никога не знаеш колко точно време ти остава,на теб и на света – Малдивите скоро ще бъдат удавени от водите на Световния океан,Мъртво море бавно умира,горите на остров Мадагаскар до няколко години ще бъдат напълно изсечени,а обитателите,заедно с красотата му – безвъзвратно изгубени.А любимите ти хора?Колко още време ще прекарате разделени просто защото така трябва,такова е положението.Ако обстоятелствата не ви устройват,убийте ги.Разстоянията нямат значение,стига да направиш всичко възможно,за да ги скъсиш.Равносметката е една-едно късче хартия и си там.Само това,малко фантазия,придружена от щипка кураж и малко усилена работа,защото в тази действителност,за разлика от моята,не можеш да живееш само на шоколад.А ти какво чакаш,защо още не потегляш към мечтите си?!