неделя, 30 октомври 2011 г.

Да срещнеш човечност


Днес срещнах човечността на едно много странно място.Тя излезе от блок без прозорци,с липсваща входна врата,без звънци до отделните апартаменти,без асансьор..Наистина се учудих,че тя си губи времето по такива места.Даже се обидих малко.
-Какво правиш тук,защо те няма по „цивилизованите” места,където е пълно с хора и липсата ти наистина се усеща – попитах я,скръстила ръце.Как така тя ще се подвизава тук,докато ние,хората,оставени да се оправяме сами съсипваме всичко.Без нея забравихме как да накараме устните си да оформят думата „благодаря”,мускулите ни не знаят как да се разтегнат вече в обикновена и искрена усмивка.Липсата й прозира от цялото ни същество и съществуване.Без нея сме обезличени,тъй като тя би трябвало да е основна характеристика.Нали сме хора,нали всеки иска да е човек?Забравили,че това определение се заслужва,а не е даденост,продължаваме да настояваме и да тропаме с крак като разглезени деца.За жалост човечността вече не е вродена,тя трябва да се учи. Сами я изтръгнахме от сърцата(ако те все още са такива) и я захвърлихме.Натирихме я,защото е много по-лесно да подминеш чуждата мъка,да извърнеш глава от сълзите в детските очи,да ослепееш за очевидното.Иска се сила да се усмихнеш,за да осмислиш нечий чужд ден,още по-трудно е положиш усилия
и да накараш този отсреща да се усмихне в отговор.Избираме лесния път и забравяме ,че първата крачка по другия е най-трудна.Трябва да се спреш и да обърнеш внимание на света около себе си.С други думи , да осъзнаеш,че не си точката,около която гравитира целият свят.Тогава започваш да се учиш да бъдеш човечен.Да не подминаваш ранените животинки,да даваш стотинките си на просяци,да се усмихваш на сърдитите и груби,загрозени от живота негови пътници.Пък нека е безполезно според мнозинството.Когато разбереш,че си само една парцалена кукла без нежността и добротата,тогава получаваш Ч-то от думичката „човек”.Останалите букви трябва сам да заслужиш.А за да е пълна победата,накрая трябва да се постараеш да направиш така,че „човек” да не е само дума,а да е всичко.За мен точното определение на онова,което трябва да сме всъщност,което се съдържа в самата сентенция на живота,е синтезирано в прощалното писмо на Габриел Гарсия Маркес( и ми се ще хората да не го асоциират само с това писмо,а по-често да се сещат колко невероятен писател е и да посягат към книгите му).
„Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.”
Не съществуване,а живот,кипящ и предизвикващ.
И тогава разбрах.Тя беше в този ромски(или цигански,както предпочитате) квартал,точно защото не правеше разлика между нас.Майкъл Джексън,мир на прахта му,го изпя преди толкова време – няма значение дали си бял,или черен.Това,което е важно,е дали си човек,или не.А на това място имаше „человеци” и то много.Затова кучетата се разхождаха след тях,без да се страхуват от грубостта им.Затова нямаше врати,защото нямаше какво да крият.Ние убиваме бездомните животинки и заключваме домовете,умовете и сърцата си.Затова я намерих там,а не в моловете или баровете.Защото при нас,в „цивилизацията” ни липсва човешкото от много време насам.И тя няма да се върне,докато сами не я повикаме.А ти какво чакаш?


понеделник, 17 октомври 2011 г.

Нещата,които остават

Това,което ни надживява са само хаотично разбърканите частици от останките на едно близко минало - снимки,книги,кристални чаши,запазили дъха на алкохола,но завинаги изгубили допира на устните.Така както червилото е избледняло,е изчезнала и душата.Останали са само въздишки,попили във вече пожълтелите от крясъци тапети.Старост и тленност са напоили въздуха.
След края идва и равносметката - значение на тези предмети ще предадат хората,които са ни познавали достатъчно добре,за да ни обикнат.Само те могат да разпознаят душата ни сред гробището от останки.Ако ги няма тях,за да затворят прозореца,душата неизменно ще отлети и ще се изгуби.Тъжно е,че сме толкова безпомощни - след смъртта ни,ако някой друг не поддържа спомена жив,сме обречени на... На какво?На край в пълния смисъл на думата - освен физическа,идва и духовната смърт..Когато няма кой да си спомни за теб,да отрони от устните си името ти,за да те извика още един последен път,тогава наистина умираме..
Всъщност нещата,които наистина остават,тези,които са неподвластни на времето,съвсем не са неща - това са топлината,привързаността,любовта.. Всички те съдържат част от теб,която си раздавал на другите преживе.In the end people are the only thing that matters.

сряда, 12 октомври 2011 г.

Marchin on.

For those days we felt like a mistake,
Those times when love's what you hate
Somehow
We keep marchin on

We'll have the days we break
And we'll have the scars to prove it
We'll have the bombs that we saved
And we'll have the heart
Not to lose it

For all of the times we stopped
For all of the things I'm not

You put one foot in front of the other
We move like we ain't got no other
We go where we go we're marchin on
Marchin on

These guys are so inspirational.Ryan Tedder,please marry me!Does anyone have tickets for their concert,i would trade ANYTHING for them!Anyone?






Не намираме красотата,често я пропускаме може би защото я търсим на грешните места.Тя не се крие в абсолютизациите,в полюсните различия,в крайностите.Тъкмо напротив – мен ако питате цялата магия на този свят е скрита в онази тънка и едва уловима нишка,която ги разеля.Само една неуверена линия,но все пак – линия на хоризонта.Линия върху бялото,но все пак достатъчна,за да прозира от нея черното,за да нахлуе.
Вече нищо не е просто добро и зло,черно и бяло.Даден избор за теб е грешен и ти струва целия свят,а за друг е най-правилното решение,и обратно.Ужасно трудно е въобще да направиш крачка,когато нещата са толкова относителни.Луташ се,разглеждаш под лупа и под всеки един възможен ъгъл дадена ситуация,осигуряваш си редица безсънни нощи – и за какво?Толкова много главоболия ще бъдат спестени,ако слушахме сърцата си.Има толкова много неща,които не сме,а ни се иска да бъдем,толкова много планове,които сме направили,толкова много грешки,които сме доуснали.. и още толкова пред нас.Най-често сами си зазиждаме пътищата,че даже и се обръщаме и категорично тръгваме в противоположната посока.Не осъзнаваме,че започваме да остараваме,да губим детското у себе си -  не е ли това най-безпощадното убийство.А все още сме твърде млади,за да не вярваме,че нещата ще се оправят,че всичко ще бъде наред.От какво се страхувате всички?Живейте го този живот,това е нашето време.Единият крак пред другия – така се продължава напред.Истината е,че има толкова много красота и топли усмивки – прибавете и вашата.Не си падам по твърде щастливите хора и крайния оптимизъм,но с него поне няма какво да пропуснем.Песимизмът си е чисто губене на време.Искам старст,тя е водеща.Да гори свещта от двата края.Линията е вече прокарана през белия лист,наречен живот,и от нас зависи върху кое ще се фокусираме : бялото или черното.Или върху сивото.Все пак то крие толкова тайни,които само чакат да бъдат открити.