вторник, 19 февруари 2013 г.

Carpe Fucking Diem



Има нещо нередно в цялата тази работа с живеенето.Разбираш ли,животът продължава да препуска с всички сили,дори когато твоят собствен свят- онова малко кълбо лично пространство,се срива на хиляди парченца.На  него обаче грам не му пука. Невежо и заплеснато ще продължи напред. Щорите ще се вдигат и спускат,а шумът от водата на тоалетните казанчета ще продължава да бъде все толкова оглушителен. След личния ти апокалипсис,който Маите този път успешно предсказват,за голямо твое разочарование слънцето отново ще изгрее.Метафорично,разбира се,защото понякога купестата облачност е правилно предвидена от синоптиците и единственото сигурно в тези дни е,че ще подгизнеш елегантно в английски стил.Само дето без златния отблясък на Биг Бен дъждът губи от очарованието си.И тогава те поразява:животът, този безмилостен механизъм на съществуване ,не се отнася за теб.Той въобще не те включва.Всичко ще продължи своя ход дълго след като си прекрачил пропастта и си изчезнал в нея.По дяволите,не беше такава сделката.

Първо се чудиш защо ти е отнело толкова много време,за да стигнеш до това невероятно прозрение.Разбираш ,че хората от телевизора не са прави  - няма значение ,че най-накрая си открил правилния оттенък за новия цвят на косата си,зашеметяващо ароматния прах за пране с иновативна технология против упоритите петна или разкошния и смъртоносен спрей за хлебарки и всякакви такива досадни твари.Грешка,това за спрея си е доста полезно и ефикасно.Тук е моментът да се спрем за секунда и да бъдем благодарни за това,че хлебарките не летят.Е тогава вече животът наистина щеше да е скапан!

След като това шашкащо прозрение някак си е намерило място в пренаселения ти от текстове на чалга песни и последната домашна по висша математика,която едва успя да препишеш(твърде много букви и твърде малко числа),започваш да се чудиш какво следва нататък.Ами единственото възможно,единственото правилно действие.Да уловиш момента.
Carpe Fucking Diem.Да свалиш всички глупави прегради и да бъдеш благодарен за твоето малко,но щастлива късче „сега”.Дори и единственият повод да си радостен да е това,че хлебарките все пак нямат крила.Нямаш избор.Защото тя няма да те обича винаги безусловно,”Дързост и красота” все някога ще свърши,но животът ще си продължи напред.Съвсем спокойно и упорито,както си му е редът.А ти ще си този,който е изпуснал да го улови,дори и за миг.Защото понякога истинският живот,този за който наистина си струва да търпиш всичко, трае само толкова.

събота, 16 февруари 2013 г.

To all the Romeos out there




 

“The deadliest of all deadly things: It kills you both when you have it and
when you don’t." - Lauren Oliver,Delirium




The letter lay there, waiting , inviting .It was her name, written in his handwriting, that stripped all the pretences away. It was a war of vanities, but eventually her heart won.

I never stood a chance, nor did I have a choice. You entered my world without asking, without seeking permission. Inexorably. Mercilessly. I couldn’t event catch a glimpse of it, of where it all changed. But you are good ,you are so damn good at it. As far back as my memory stretches, there you are – silent, persistent, shattering. Every little piece of my memory is soaked with your presence. The air that I breathe, the blood in my veins ,nothing’s the same. It all belongs to you. My future? The moment you swept away my past, my future lost its delineation. It all comes down to you now. And the worst part is that I wouldn’t have it any other way. I want you. I’ve never thought of resisting.
In the end it doesn’t matter really. If it’s a disease ,a cure , a miracle. If it exists or it’s a mere illusion. Whether it’s delirium or pandemonium. Whether we embrace its existence or not. Regardless all the names we give it, love simply is where it is. It all comes down to love. And in my case – to you. So I’m standing here, telling you that I love you. It’s not the first and it certainly won’t be  the last time I say this. And I’m not begging  for your love. I know I have it. Or at least I had it before they changed you.
All I need is a sign. A tiny inch of hope that you’re still in there. That there’s still chance for us. Forget about him. About what you’re supposed to do and feel and think. I know love is all about putting someone else's needs before yours. That whole crap about letting someone go if you truly love them. Bullshit. I think that Shakespeare guy had it all wrong . Romeo and Juliette chose the easy way out, being selfless and all. If I give up now the best I could hope for is for someone to write an epic and tragic love story about us. Fuck this. This is not my kind of love. I won’t give you up. And if this is selfish, than so am I. So is my love.
So, please, give me a sign you’re still in there. And you still love me. Because I always will. I never stood a chance anyway.”