Има ли смисъл

Всеки ден някъде по света млади хора се събуждат с леко главоболие, изпълзяват изпод завивките и след сутрешната програма и кафе в промишлени количества, застават пред огледалото. Всеки ден се обличат сака, официални рокли и вратовръзки и същите тези,изпълнени с енергия и кофеин, се запътвят към широкия свят, извън своите уютни домове и комфортни зони в опита си да променят света. Да го направят едно по-добро място, да сбъднат повече мечти. Сред папките, хаоса от мисли и бележки и огромните термоси с допълнителна доза убийствен кофеин, те се събират, за да предадат своя опит на останалите. Всеки ден някъде по света се водят обучения, семинари, публични лекции и уъркшопи. Всичко това с едничката цел да придадеш смисъл на деня си.

 Но това не е истинската история. Всеки може да ви каже за пропуските в плана, за виковите и крясъците, за мултимедията и компютрите, които дори след всички молби на света, все пак са на друго мнение и не искат да проработят. Не става въпрос за красивите тоалети, за успелите хора, за полузаспалите младежи, които очакват жизненоважната доза мъдрост и мотивация, нито дори за закъсненията.Изобщо не говорим за това. Истинската история се крие в онази магическа брънка във въздуха, която кара тълпа абсолютно непознати да стои часове наред мирно с отворени умове, сърца и съзнания. Обикновено тези събития протичат с множество безнадеждно отегчени погледи, разхвърляни между непознати и познати. Не казвам, че нищо положително не излиза от цялата тая работа, че си станал рано сутрин, привел си се в приличен вид и си се изтърсил в някаква си семинарна зала. Много любовни истории започват точно тук, много еднодневни копнежи или пък безсънни нощи за по един път. Но и за това не става дума.

В стая, пълна с успели хора ( без значение от различните интерпретации и индивидуалните разбирания на думата успех) и други които са поели по този път с едничката мисъл да превърнат МЕЧТАТА в реалност, единствено можем да говорим за истински важното. За музиката. За изкуството. За творбите. За онази част, която откъсваш от себе си и я вграждаш в истински значимото за теб.  Моделираш цялата красива каша, така че да придобие красота, така че освен красотата да придобие и смисъл. Сляпо вярваме, че всички ние, всички те, сме водени от едни и същи мотиви и импулси. Заблуждаваме се, че крайната цел е една и съща – успех, слава, пари, любов, айфони, коли, секс..

Но както казах, това не е историята. Не е дори близо. Истинската история изключва от уравнението айфоните. Виждаш ли, в действителност всички искаме нещо далеч по-просто. Искаме това да има смисъл. Животът, който живеем, нещата, върху които се съсредоточаваме. Не искаме да бъдат просто неща. Всички мечтаем, смеем се, плачем, надяваме се, пием докато не можем да го правим повече. Всъщност се заблуждаваме, защото повече винаги може. Затова ставаме на другия ден и започваме отначало.  Само и само да чуем някой да казва „ Ти си от значение. Това, което правиш има смисъл. Твоето изкуство е значимо. То ми помогна и ме накара да стигна до тук.“

Със сигурност ще продължим да се преструваме, да го обличаме с други имена и да го крием под тях, но това, до което се свежда, си остава неизменно. И е същото за всички. Това се крие под дрехите ни, под търсещите погледи, под летящите из залата думи, под всичките нервни клетки. Търсем смисъла. Искаме правилния път към него. Защото не сме по-различни от еднодневките. И единствено като промениш нечий чужд живот, като оставиш своя почерк там, удължаваш този живот-миг и си една идея по-близо до вечността.

Всеки ден хората излизат от домовете си, блъскат се на улицата и бързат в опит да постигнат нещо, да натъпчат всички задачи в едно единствено денонощие. А 24 часа никога не са достатъчни. Но това не е истинската история.. 

Истинската история е, че ти имаш значение. А сега, след като ти го казах, си помисли кой те е вдъхновил. И предай нататък. Толкова е просто.

Здравей, любов,

аз все още съм тук. Това е просто дежурното напомняне за съществуването ми. Все още съм затворена, но напоследък ми се усмихват по-често. В шепота им се долавя вълнение. Намирисва ми на подобрение, но още не смея да се вълнувам. Наистина може и да са прави тоя път и да се наложа да си взема обратно всички обиди по повод умствения им потенциал. Дипломите им може и да струват нещо и май не всички са за там, където ги пратих. Чувствам се по-добре, но все така ми е тясно и неудобно.
Днес Господин Докторът отново ме накара да играем на любимата му игра: да изброя три неща, които харесвам в себе си. Знам, че е трудно да се огранича само до три, все това му повтарям, но той продължава да настоява и да ме гледа търпеливо с онзи кравешки поглед над сключените си под брадичката пръсти. "Искам да чуя три положителни твои качества, скъпа, не ме разочаровай този път" - така ми казва той с насърчителна усмивка и като му се струва, че ще проговоря, сваля очилата си, сякаш ще ме чува по-ясно. И познай какво, имам истински напредък! Успях да формулирам цели две, преди връзката между разума и устата ми да се скъса и отново да те намеси в разговора. Негово Височество Доктора ме тупа съчуствено по рамото и ми смигва окуражително. Две е по-добре от нищо. Според нафуканата му диплома и още по-нафуканите му думи това значело, че маниакалното чувство за притежание започва да ме напуска. Разбира се, не пропусна да добави, че "осезаемото подобрение" е плод на неговите усилия и всевишна дарба. Дрън-дрън.
Опитвам се да кажа, че не той е причината, а ти. Имах предвид аз.. Виждаш ли, още го правя. Това означава, че не съм съвсем добре и бях права за самодоволния очилатко. Убедена съм, че нищо от това нямаше да се случи, ако не му придавахме ненужно голяма важност. Наречи ме старомодна, но така и не разбрах кога да обичаш някого истински се превърна в престъпление. Даже още по-лошо : лудост. Поне на мен такъв етикет ми лепнаха. Ужасно просташко звучи, ако трябва да съм откровена. Аз искам единсвено да те обичам. И ти да ме обичаш. Нещата се развиха така, че аз ти позволих да си взимаш от мен. Отначало беше малко, късче по късче. После посегна към таланта, интересите, думите, ума ми.. Аз това се опитвам да обясня на всеки, който напира да каже нещо лошо за теб - на мен ми харесваше. Аз ти позволих. Не се разстройвай. Наистина, колкото повече взимаше от мен, толкова повече те обиквах. Толкова повече твоя се чувствах. Честна скаутска. Ти си чупеше от мен, както човек си взима от шоколад, докато не ме направи точно по твой размер. Но в това време всички с усмивка ни сочеха - "Любов". И така аз те обичах. Ти също.
Докато един ден се погледнах в огледалото и не успях да се позная. От другата страна не стоеше непознат, това беше най-смущаващото. Щеше да е ужасяващо, щях да взема нужните мерки навреме, ако оттам надничаше различна и нова фигура. Виждаш ли, на мен тя ми беше до болка позната. С Докторчето поне за това сме на едно мнение - лудостта започна от този момент. Там, от другата страна на огледалото, стоеше ти. Беше ме направил по свой образ и подобие. Не, не ме беше счупил. Ти ме обичаш и затова на мястото на всяко отчупено късче беше сложил по нещо твое. Разбира се, че бях цяла, ти не би си позволил да се задоволиш с нищо по-малко от най-доброто. Просто вече не си принадлежах. Себе си не можех да позная, но теб те виждах ясно от другата страна на огледалото. Свикнах с отражението, даже го приех, защото и ти беше там, а теб не мога да не те обичам. Момент, Господин Доктора наднича зад рамото ми и подсказва, че това е начало на amor insania nervosa. Вид психично отклонение с незначителна подробност - предизвикано е от прекомерна любов. Сякаш можеш да обичаш някого ТВЪРДЕ много.. Но Доктор Многознайко е прав в едно. За да се махна оттук, първо трябва да призная вината си. А аз не я откривам, колкото и от близо да гледам нещата. Опитах се с всички сили, кълна се. Единственото, което правя, е да те обичам. А ти взе цялото объркано кълбо от чувства, запази най-удобното, премахна това, което не ти харесваше, овкуси ме малко и ме превърна във всичко, за което някога си мечтал. Накрая ме обърна срещу огледалото и написа на челото ми : ЛУДА. Тук все още не са се произнесли по въпроса дали любовта е вид лудост. Обикновено ми обясняват с недменен тон и една камара сложни и неразбираеми термини с едничката цел да ме накарат да забравя въпроса си. Аз имам какво да кажа по темата, но ще го направя като изляза, защото е по-безопасно.
Някои дни изобщо не знам дали съм права за нещо. Някои дни си мисля, че греша, дори когато съм права. Но в това съм сигурна : любов, чакай ме! Аз правя всичко възможно, за да не стоя вечно затворена тук. Знаеш ли, проклетото кукувиче гнездо е по-близо, отколкото всички подозираме. Виси над нас, даже е в главите ни, носим го със себе си всеки ден. А полетът край няма. Но аз няма да съм вечно пленник в собствената си глава, това гнездо все някъде свършва.
Ти само ме чакай,
Вечно Твоя.


П.С. Докторчето казва да не вярваш и на дума от казаното ..

?

Любим симптом : замаяност, причинена от мечти. Мен ако питате, две е много по-самотно число от едно. Най-вече в случаите, когато двете половинки не са цели сами по себе си. Колкото и да са различни тези половинки, те са съставени от едни и същи атоми, мечти, нервни клетки и слабости. И колкото и да се опитват да се погълнат взаимно, така че да изчезне всичката тъкан, кожа и кости, съмнения и страхове, няма толкова здрава и красива панделка, която да ги задържи заедно.
Не и докато между тях стои едно изречение, което неумолимо и абсолютно винаги завършва с въпросителен знак. И то какъв- огромен, неонов и универсален. Съдържанието му е абсолютно разнородно и абсолютно без значение. Защото отговорът неизменно остава един. И за жалост е точно този, който очакваш.

- Обичаше ли я повече от мен?
- Гърдите ти наистина ли са естествени?
- Той целуна ли те?
- Това истински диамант ли е?

Приемливи са всякакви вариации, отправени с различна интонация и придружени от различни по големина и опасност летящи предмети. Разбирате тънкия момент. Тревожното е не толкова самото съдържание на въпроса, не толкова дълбоко скритите лични причини зад него, а отговорът. Защо той винаги е точно такъв, какъвто искаш да го чуеш? Едно голямо и тлъсто отрицание на страха. Гърдите и диамантите винаги са истински, дори в тежките моменти на изпитания между третата чаша ракия и припадъка, а половинката ти винаги е сънувала и виждала само теб. Дори когато плачът е бил безспирен в ранната тримесечна възраст и горките родители сън не са виждали, да, дори тогава е било само и единствено за теб. Не бързай да махаш любовта от уравнението. В това е проблемът по начало - дава всичко, сбъдва мечти, подозирани и неподозирани, а малките, самотни и недовършени половинки се ядосват най-много, когато получат точно това, което искат. Обикновено и на дума от казаното не може да се вярва, но въпреки това е невъзможно да спреш да слушаш. Като приключи цялата история, която не може да бъде забравена, обещанието пристига красиво опаковано, придружено от абонамент за многократна проверка. Има нещо гнило и то не е само в Дания.
Какво друго остава, освен да се питаме къде изчезна партито? Или да изчезнем заедно мечта по мечта? Но, не. Ние настояваме, въпреки, че знам отговора. Ясен, кратък и точен, без запетаи и без сиви полета. Само черно и бяло. И проклетият въпросителен знак накрая. Всичко, което се изрича в тази ситуация, може и ще бъде използвана срещу теб! Затова се настоява неуморно за истината. Тя е по-луксозна дори и от любовта.

Без значение какво си готов да размениш само за едно "вчера", след въпроса нищо няма да е същото. Дори и да си тук, за да дадеш цялата си любов, тя трябва да идва с опция "истина". При всички половинки е така. Те няма да имат шанса да станат едно цяло, докато не си подарят истината. Или поне възможността за нея. В противен случай даваш любов, за да гледаш лицето на другия, докато бавно му я отнемаш. Така че на въпроса "Какво ще обичате?" - верният отговор е не a), b) или c) , а винаги d) - истината. Не е нужно да учиш другия на урок по най-ужасния възможен начин. Достатъчно здрава панделка ще се намери тогава, когато й се даде възможността да устои на предизикателства. А предизвикателстото винаги си ти. Животът е твърде кратък за въпроси, на които вече знам отговора.

Не, не искам да чуя това, което си мислиш. Не е нужно да ме предпазваш от себе си, от мен самата и от света. Всички ние сме достатъчно страшни и истинки. Рано или късно ще се сблъскаме, нека е рано. Искам истината. А въпросите ще продължават да си стоят там, докато не възникне възможността да се справиш с тях. Всеки от нас се разхожда с една шепа, пълна с въпросителни, подарени от половинката, и друга шепа с красиви отговори, но усмивките липсват. Защото въпросите продължаваме да си ги задаваме, без значение колко обичаме или ни обичат. Дълбоко в себе си носим точката, която да замени въпросителната. Знаем отговора. И си пробутваме взаимно жалки оправдания за истинска любов. Кой е казал, че като криеш истината, неизменно навиличаш рицарската броня и всичко се опрощава заради факта, че се опитваш да предпазиш половинката. Аз предлагам да направим модерни нов тип герои - тези, които си признават грешките. И не е нужно героите да бъдат непременно принцове. Принцесите също имат много мръсни тайни и уверявам ви, не са малки.

В крайна сметка гърдите винаги са силиконови и всеки има минало. И настояще. Панделката все още се търси. Поне това е въпросителна, на която краят се вижда.