Днес срещнах човечността на едно много странно място.Тя излезе от блок без прозорци,с липсваща входна врата,без звънци до отделните апартаменти,без асансьор..Наистина се учудих,че тя си губи времето по такива места.Даже се обидих малко.
-Какво правиш тук,защо те няма по „цивилизованите” места,където е пълно с хора и липсата ти наистина се усеща – попитах я,скръстила ръце.Как така тя ще се подвизава тук,докато ние,хората,оставени да се оправяме сами съсипваме всичко.Без нея забравихме как да накараме устните си да оформят думата „благодаря”,мускулите ни не знаят как да се разтегнат вече в обикновена и искрена усмивка.Липсата й прозира от цялото ни същество и съществуване.Без нея сме обезличени,тъй като тя би трябвало да е основна характеристика.Нали сме хора,нали всеки иска да е човек?Забравили,че това определение се заслужва,а не е даденост,продължаваме да настояваме и да тропаме с крак като разглезени деца.За жалост човечността вече не е вродена,тя трябва да се учи. Сами я изтръгнахме от сърцата(ако те все още са такива) и я захвърлихме.Натирихме я,защото е много по-лесно да подминеш чуждата мъка,да извърнеш глава от сълзите в детските очи,да ослепееш за очевидното.Иска се сила да се усмихнеш,за да осмислиш нечий чужд ден,още по-трудно е положиш усилия и да накараш този отсреща да се усмихне в отговор.Избираме лесния път и забравяме ,че първата крачка по другия е най-трудна.Трябва да се спреш и да обърнеш внимание на света около себе си.С други думи , да осъзнаеш,че не си точката,около която гравитира целият свят.Тогава започваш да се учиш да бъдеш човечен.Да не подминаваш ранените животинки,да даваш стотинките си на просяци,да се усмихваш на сърдитите и груби,загрозени от живота негови пътници.Пък нека е безполезно според мнозинството.Когато разбереш,че си само една парцалена кукла без нежността и добротата,тогава получаваш Ч-то от думичката „човек”.Останалите букви трябва сам да заслужиш.А за да е пълна победата,накрая трябва да се постараеш да направиш така,че „човек” да не е само дума,а да е всичко.За мен точното определение на онова,което трябва да сме всъщност,което се съдържа в самата сентенция на живота,е синтезирано в прощалното писмо на Габриел Гарсия Маркес( и ми се ще хората да не го асоциират само с това писмо,а по-често да се сещат колко невероятен писател е и да посягат към книгите му).
„Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.”
Не съществуване,а живот,кипящ и предизвикващ.
-Какво правиш тук,защо те няма по „цивилизованите” места,където е пълно с хора и липсата ти наистина се усеща – попитах я,скръстила ръце.Как така тя ще се подвизава тук,докато ние,хората,оставени да се оправяме сами съсипваме всичко.Без нея забравихме как да накараме устните си да оформят думата „благодаря”,мускулите ни не знаят как да се разтегнат вече в обикновена и искрена усмивка.Липсата й прозира от цялото ни същество и съществуване.Без нея сме обезличени,тъй като тя би трябвало да е основна характеристика.Нали сме хора,нали всеки иска да е човек?Забравили,че това определение се заслужва,а не е даденост,продължаваме да настояваме и да тропаме с крак като разглезени деца.За жалост човечността вече не е вродена,тя трябва да се учи. Сами я изтръгнахме от сърцата(ако те все още са такива) и я захвърлихме.Натирихме я,защото е много по-лесно да подминеш чуждата мъка,да извърнеш глава от сълзите в детските очи,да ослепееш за очевидното.Иска се сила да се усмихнеш,за да осмислиш нечий чужд ден,още по-трудно е положиш усилия и да накараш този отсреща да се усмихне в отговор.Избираме лесния път и забравяме ,че първата крачка по другия е най-трудна.Трябва да се спреш и да обърнеш внимание на света около себе си.С други думи , да осъзнаеш,че не си точката,около която гравитира целият свят.Тогава започваш да се учиш да бъдеш човечен.Да не подминаваш ранените животинки,да даваш стотинките си на просяци,да се усмихваш на сърдитите и груби,загрозени от живота негови пътници.Пък нека е безполезно според мнозинството.Когато разбереш,че си само една парцалена кукла без нежността и добротата,тогава получаваш Ч-то от думичката „човек”.Останалите букви трябва сам да заслужиш.А за да е пълна победата,накрая трябва да се постараеш да направиш така,че „човек” да не е само дума,а да е всичко.За мен точното определение на онова,което трябва да сме всъщност,което се съдържа в самата сентенция на живота,е синтезирано в прощалното писмо на Габриел Гарсия Маркес( и ми се ще хората да не го асоциират само с това писмо,а по-често да се сещат колко невероятен писател е и да посягат към книгите му).
„Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.”
Не съществуване,а живот,кипящ и предизвикващ.
И тогава разбрах.Тя беше в този ромски(или цигански,както предпочитате) квартал,точно защото не правеше разлика между нас.Майкъл Джексън,мир на прахта му,го изпя преди толкова време – няма значение дали си бял,или черен.Това,което е важно,е дали си човек,или не.А на това място имаше „человеци” и то много.Затова кучетата се разхождаха след тях,без да се страхуват от грубостта им.Затова нямаше врати,защото нямаше какво да крият.Ние убиваме бездомните животинки и заключваме домовете,умовете и сърцата си.Затова я намерих там,а не в моловете или баровете.Защото при нас,в „цивилизацията” ни липсва човешкото от много време насам.И тя няма да се върне,докато сами не я повикаме.А ти какво чакаш?
