Възрастта е жесток крадец.Точно когато си успял да се научиш как се живее,тя подгъва краката ти и превива гърба ти.Потапя те в болки,замъглява разсъдъка ти и безмълвно разпространява рака в тялото на съпругата ти.
"Метастази - казва докторът. - Въпрос на седмици или месеци". Но моята любима бе крехка като птиче и умря девет дена по-късно.След шейсет и една години,прекарани заедно ,тя просто хвана ръката ми и изпусна последния си дъх.
Въпреки че има мигове,в които съм готов да направя всичко,за да я върна,се радвам,че си отиде първа.Загубата й бе като прорез в тялото ми и остави зейнала празнина в самия мен.Това бе мигът,в който целият ми свят се срина.Не бих искал и тя да преживее същото.Понякога да останеш жив е ужасно.
Навремето си мислих,че остаряването е за предпочитане пред другото,но сега не съм сигурен.Понякога монотонността на бингото,напевните гласове на сестрите и съсухрените старци,паркирани в залата в инвалидните си колички,ме кара да копнея за смъртта,особено когато си спомня,че и аз съм един от тези древни хора ,подредени в редица като някакви безполезни чочке.
Но нищо не мога да направя.Мога единствено да отброявам дните в очакване на неизбежното и да гледам как призрачите от миналото смущават празното ми,лишено от смисъл настояще.Блъскат се един в друг,трополят и се чувстват като у дома си,най-вече защото няма кой да им се противопостави.Отдавна съм спрял да се боря с тях.
Призраци,които се блъскат един в друг и трополят и сега,в този момент.
Чувствайте се като у дома си,момчета.Останете тук за малко.О,извинете,виждам,че вече сте го направили.
Проклети призраци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар