Сблъсъци

В какво вярваш ти?

В Господ? – Къде е твоят Бог,когато коремите на децата се подуват от глад,а по-големи са единствено очите им,стаили мъката на целия свят?

В любов от пръв поглед? – Къде е твоята любов,когато епичните приказки завършват с хляб и зрелища,поляти обилно с горчиви сълзи и неизречени клевети?

В съдбата? – Съдба ли е когато едва започналия живот на петгодишно момиченце завърши с плитките с розови ластичета под гумите на пиян шофор,изгубил всичко?

Аз вярвам в сблсъци.

Защото всяко нещо,дори най-големите сътресения и катастрофи,водят началото си от един единствен трепет.Музиката започва с вибрация.Разрушителни наводнения се крият зад обикновени вълни.А трепетът,който е най-страшен и от който няма връщане назад,е този на сърцето.

Сблъсъци,трепети,които разбъркват цялата ти вселена и те карат да се чувстваш жив под една или друга форма.Хубавото им е,че не обещават нищо.Даже напротив,в много случаи могат да се сравнят с това да се окажеш на арена,с лице в муцуната на изгладнял лъв,който се облизва ехидно.Сблъсъците не са опасни,нито обнадеждаващи.Всъщност зависи от гледната точка,точно както всичко останало на тази прекрасна планета.Но те си струват най-малкото заради този единствен и съвършен момент на безтегловност.Точно след огромния сблъсък,следва затишие,едно очарователно очакване,по време на което всичко е възможно.Животът ти може да се обърне и на 180 градуса,и въпреки това всичко да е отново хубаво.Това е мигът на върховна сила,мигът в който ти си господарят ,точно защото нищо не подлежи на контрол.Всичко е възможно,докато няма движение.Най-сладко е ,когато всички възможности лежат пред теб : от красива катастрофа до сладка среднощна приказка.

Това е върховната сладост на сблъсъка,макар и парадоксална в същността си,обещаваща сякаш наведнъж двата полюса-всичко зависи от теб,ако имаш куража да нарушиш мига на затишие.И въпреки това изходът не е сигурен.Така че винаги можеш да откажеш отговорността,да благодариш за възможността и да стиснеш с очи докато и последните трусове утихнат.

Сблъсък на два космоса,напълно непознати до този момент и никога същите след него.Дали протегнатите ръце ще се докоснат?Не е ясно,все още сме в красивия момент на измамен покой след сблъсъка...

Тази вечер е всичко,което имам нужда да знам,останалото започва да се пише оттук нататък.

Carpe Fucking Diem

Има нещо нередно в цялата тази работа с живеенето.Разбираш ли,животът продължава да препуска с всички сили,дори когато твоят собствен свят- онова малко кълбо лично пространство,се срива на хиляди парченца.На  него обаче грам не му пука. Невежо и заплеснато ще продължи напред. Щорите ще се вдигат и спускат,а шумът от водата на тоалетните казанчета ще продължава да бъде все толкова оглушителен. След личния ти апокалипсис,който Маите този път успешно предсказват,за голямо твое разочарование слънцето отново ще изгрее.Метафорично,разбира се,защото понякога купестата облачност е правилно предвидена от синоптиците и единственото сигурно в тези дни е,че ще подгизнеш елегантно в английски стил.Само дето без златния отблясък на Биг Бен дъждът губи от очарованието си.И тогава те поразява:животът, този безмилостен механизъм на съществуване ,не се отнася за теб.Той въобще не те включва.Всичко ще продължи своя ход дълго след като си прекрачил пропастта и си изчезнал в нея.По дяволите,не беше такава сделката.

Първо се чудиш защо ти е отнело толкова много време,за да стигнеш до това невероятно прозрение.Разбираш ,че хората от телевизора не са прави  - няма значение ,че най-накрая си открил правилния оттенък за новия цвят на косата си,зашеметяващо ароматния прах за пране с иновативна технология против упоритите петна или разкошния и смъртоносен спрей за хлебарки и всякакви такива досадни твари.Грешка,това за спрея си е доста полезно и ефикасно.Тук е моментът да се спрем за секунда и да бъдем благодарни за това,че хлебарките не летят.Е тогава вече животът наистина щеше да е скапан!

След като това шашкащо прозрение някак си е намерило място в пренаселения ти от текстове на чалга песни и последната домашна по висша математика,която едва успя да препишеш(твърде много букви и твърде малко числа),започваш да се чудиш какво следва нататък.Ами единственото възможно,единственото правилно действие.Да уловиш момента.Carpe Fucking Diem.Да свалиш всички глупави прегради и да бъдеш благодарен за твоето малко,но щастлива късче „сега”.Дори и единственият повод да си радостен да е това,че хлебарките все пак нямат крила.Нямаш избор.Защото тя няма да те обича винаги безусловно,”Дързост и красота” все някога ще свърши,но животът ще си продължи напред.Съвсем спокойно и упорито,както си му е редът.А ти ще си този,който е изпуснал да го улови,дори и за миг.Защото понякога истинският живот,този за който наистина си струва да търпиш всичко, трае само толкова.

To all the Romeos out there

 

“The deadliest of all deadly things: It kills you both when you have it and
when you don’t." - Lauren Oliver,Delirium

The letter lay there, waiting , inviting .It was her name, written in his handwriting, that stripped all the pretences away. It was a war of vanities, but eventually her heart won.

“I never stood a chance, nor did I have a choice. You entered my world without asking, without seeking permission. Inexorably. Mercilessly. I couldn’t event catch a glimpse of it, of where it all changed. But you are good ,you are so damn good at it. As far back as my memory stretches, there you are – silent, persistent, shattering. Every little piece of my memory is soaked with your presence. The air that I breathe, the blood in my veins ,nothing’s the same. It all belongs to you. My future? The moment you swept away my past, my future lost its delineation. It all comes down to you now. And the worst part is that I wouldn’t have it any other way. I want you. I’ve never thought of resisting.
In the end it doesn’t matter really. If it’s a disease ,a cure , a miracle. If it exists or it’s a mere illusion. Whether it’s delirium or pandemonium. Whether we embrace its existence or not. Regardless all the names we give it, love simply is where it is. It all comes down to love. And in my case – to you. So I’m standing here, telling you that I love you. It’s not the first and it certainly won’t be  the last time I say this. And I’m not begging  for your love. I know I have it. Or at least I had it before they changed you.
All I need is a sign. A tiny inch of hope that you’re still in there. That there’s still chance for us. Forget about him. About what you’re supposed to do and feel and think. I know love is all about putting someone else's needs before yours. That whole crap about letting someone go if you truly love them. Bullshit. I think that Shakespeare guy had it all wrong . Romeo and Juliette chose the easy way out, being selfless and all. If I give up now the best I could hope for is for someone to write an epic and tragic love story about us. Fuck this. This is not my kind of love. I won’t give you up. And if this is selfish, than so am I. So is my love. So, please, give me a sign you’re still in there. And you still love me. Because I always will. I never stood a chance anyway.”

По чашата ще ги познаете

"Sometimes people use thought to not participate in life."

The Perks of being a Wallflower

На тази чудна земя има два вида хора – тези,които виждат чашата наполовина пълна и тези,за които тя е наполовина празна.Друг е въпросът защо вместо да си изпият кафето на спокойствие,хората разсъждават сутрин над такива въпроси. Разбира се,винаги се намира някой,който да те изненада .На този въпрос един приятел със закачлива усмивка откровено ми отговори,че няма особено значение,стига да има уиски с две кубчета лед в нея.Вече симпатизирам главно на него.Работата е там,че докато се чудим между пълното и празното,друг ще изпие самото съдържание ,без да му мигне окото.Милата чашка,ако можеше да избира,със сигурност би предпочела да е заобиколена от група безгрижно усмихнати човечета,отколкото да изтърпи вторачение погледи на застаряващи индивиди,разсъждаващи над екзистенциалния въпрос.

Дори и винаги да имаш под ръка наполовина пълна чаша,това не ти гарантира дъги,еднорози и Едуард Кълън,който да блести на слънцето само за теб.(разбира се,ако толкова ги искаш,чашата с уиски е най-краткият път до тях).Войната е предварително обречена в стил Causa Perduta.Песимистите ще си останат завинаги убедени,че са центъра на великия вселенски гняв,докато оптимистите ще посрещат с усмивка всичко.А самата чаша все така ще продължава да е незаинтересована от нашите главоблъсканици.

„Точно затова не трябва да й обръщаме внимание” продължава моят събеседник,вече пресушил две съвършено пълни чаши без разредител.

„Всичките тези анализи и психологически разсъждения до нищо хубаво няма да доведат.Само до повече психични отклонения.” Да седиш и да черпиш мъдрост от една чаша няма да ти помогне да живееш по-добре.Даже напротив – ще пропуснеш най-хубавото. С едно намигане той се изправя и с леко олюляваща походка се отправя да живее.

Липсва ни точно тази насмешка,насочена към цялата сериозност на света.Усмивката наистина е най-добрият начин да минаваш през дните,или както моят познат би ме поправил- да живееш.Според мен сме разбрали грешно въпроса.Не става въпрос за пълнотата на чашата,а за съдържанието.И въобще не говорим за чашата,а за живота.Моят.Твоят.Нашият.Единствено тогава има значение дали е наполовина пълен или празен.

 

Не може всички да обичат Реймънд

"We believe in ordinary acts of bravery, in the courage that drives one person to stand up for another." Veronica Roth - Divergent

За жалост в живота по-често се случва тъкмо обратното.Без значение кой си,какво правиш и за какво се бориш,някои хора просто няма да те харесват.„Животът не е честен,миличка,свиквай с това.” 

Битките с вятърните мелници са важни само за тези,които вярват в тях(или в нашия случай – космическите кораби).Виждали сме много донкихотовци да водят обречени и безсмислени борби.Обаче когато ти се изправиш пред вятърните мелници,всичко изведнъж придобива смисъл.И без значение колко смешно и глупаво изглежда на хората,за които мелниците са невидими,ти продължаваш.Защото вярваш.И това е достатъчно.

Съвсем скоро научих,че няма как да постигнеш нещо значимо,ако си удобно свит в комфортната си зона.Трябва да я напуснеш,трябва да застанеш зад убежденията си и да позволиш на хората да не те харесват. Не става въпрос за това да бъдеш безстрашен.Това е невъзможно.Трябва да се научиш да контролираш страха си и да действаш въпреки него.Да го кажеш на глас,да го напишеш на лист хартия и да го изгориш.Това няма да го накара да изчезне,само ще го направи по-осезаем.Но също така ще ти помогне да го извадиш от дълбините на душата си ,където си го скрил,за да не мислиш за него.Бързаме твърде често,крием твърде много неща,изпускаме твърде много моменти.А времето е сега и всички сме хора.Всички се страхуваме.Точно страховете ни правят красиви.Щом ни е страх,значи живеем за нещо,значи вярваме,значи се борим.

За Реймънд ставаше въпрос.Така и не успях да го разбера този усмихнат чичко.Защо му е всички да го обичат? Вече смятам,че не ти е нужно одобрението на целия свят.По-скоро трябва да разбереш за какво точно се бориш.Най-голямото изпитание за човек е когато съдбата му е в ръцете на другите.Тогава проличава най-силно истинската ти същност.В този момент някои се провалят и те разочароват,други надхвърлят очакванията ти.И то как само.Ако си щастливец,имам предвид,ако си най-големият щастливец на тази планетата , осъзнаваш преди да е прекалено късно,че всичко,от което имаш нужда,е вече пред теб.Че обичаш правилните хора.И че те обичат.