People always leave.

Проблемът не е толкова в това,че хората си тръгват,а че по някое време им хрумва брилянтната идея все пак да се върнат.И така,тези свободни електрони,водени от егоистичния порив да задоволят собствената си крещяща потребност,отново се спират пред врата ти и настояват да бъдат приети обратно.После започват да блъскат.А накрая са готови да сринат горката вратичка до основи,само за да не останат навън.Без да питат.Без да молят.А моята врата е не само отворена,такава въобще липсва.В моя случай те се появяват само за да изчезнат отново,и така до следващото почукване.Вярно,че в женското сърце винаги има място за още един(моето не прави изключение,признавам),но скоро и сърце няма да ми остане от толкова течение заради липсващата врата.Понякога и у мен се обажда онова чувство,крещи,тропа с крак и настоява за нещо сигурно.Константна величина.А нея няма как да я получиш,ако всеки може да се спре при теб-и заминаващи,и пристигащи.Бон Джоуви да ме прощава,ама сърцето ми не е като отворена магистрала!Не харесвам в какво се превърнахме,нито аз,ти пък още по-малко ми харесваш.Затова е крайно време да си намеря някоя по-солидна вратичка,по възможност и звукоизолираща,и да я сложа на правилното място.За да не мога нито аз да хвърлям поглед към старото,понеже като ми доскучае обичам да се връщам все към добре познатото зло,нито миналото да може да нахлува свободно обратно.Вратата е затворена.Образно казано.

Freedom.

Of mind.of love.of spirit.

"Приятел?" - да,имах едно от тези..

Нещо постоянно ми липсва.Много гадно,упорито,досадно и неблагодарно чувство.Колкото и да се опитвам да му обясня,че няма смисъл-хората не си струват,а изгубеното време никога няма да се върне,то пак си знае своето.Досущ като онова,другото досадно гласче,което не млъква-сърцето.Точно в този прохладен и слънчев следобед усещам липсата на шоколадов сладолед,хубава песен,нещо сгряващо,нещо плодово и нещо чуждо.В близките 5 минути ще зачеркна първите 4 от списъка.Най-много ми липсва
  - някой,който ще ме изслуша,
 - някой,на когото дори и да съм ужасно сърдита,не мога да не звънна в 5.30 сутринта,след като съм направила ужасна глупост,а той да е на около 450 километра разстояние,
 - някой,на когото мога да разкажа колко много съм се променила в последните 2 месеца и той наистина ще разбере за какво говоря от първите 5 думи,
  - някой,който ще ме прекъсне насред изречението "Сериозно,никога не съм била толкова щастлива",само за да ми припомни последните 18 пъти,когато съм казвала същото,
 - някой,който ще ми донесе шоколадов сладолед и търпеливо,за пореден път ще изслуша колко съм влюбена и колко много искам X (а след това ще ми напомни за предишните няколко пъти,когато думите ми са се отнасяли за Y и Z),
 - някой,който ме обича и въпреки откачените ми състояния(или по-скоро точно заради тях),

и най-вече някой,на коготo и аз му липсвам.

Шоколадът е сладък,ти също,скъпи.

 

Аз съм сладка.Ти си сладък.НИЕ сме сладки.Накрая от толкова сладости нямаш друг избор,освен да хванеш захарна болест.Какво им става на мъжете днес?Най-логечният отговор би бил :"Същото,каквото им става и на жените". Ние се намацахме с кофи грим,а вие станахте сладки ,моля ви се.Не съм сигурна кое е по-трагичното в случая.Или по-нелепото.Аз лесно ще си махна грима в края на деня и ще си набавя липсващото настроение с шоколад(с цели лешници,моля,благодаря),аме вие?Все така сладки ли ще си останете?За мен мъжът трябва да е като шоколад Lindt 99% Какао - горчив до сълзи,насищащ и така всепоглъщащ,че да претъпява всичките ти останали сетива.И все пак да има 1 % потенциал за сладост.Не искам да получавам нищо на готово.Искам да се боря за този 1 %, да докажа,че си струвам.По логика следва,че и ти няма да виждаш само хубави неща от мен.Такъв е и животът-сладко и солено,захар и сол.Противоположности,завинаги обречени да се привличат.Така че зарежи всички преструвки,не бъди сладък.И следвай шоколада,той е правилният път към сърцето.

Споменът за това,което никога не се случи.

Първо заради цвета и формата си ми заприлича на броеница.Начинът,по който тя се разливаше по пръстите,в дланите му,беше толкова красив.Но това беше красота,родена от болка.Никой не се вкопчва с такава сила в предмет,сякаш това е единственият начин да съществува.Не е възможно пръстите едва да галят повърхността,а в същото време цялата ти същност да е съсредоточена в него.Душата прозира в погледа,пулсира през цялото ти тяло,и накрая се вплита в една сложна,неразделима емоция.Единственият начин да я изразиш , е да докосваш.Копнж,който се извисява до писък,за да прелее в усмивка,и всичко това насочено към една огърлица.

В целия хаос на тези непостижими емоции липсваше една-надеждата.С докосването си пръстите не задаваха въпроси,не търсеха отговори.Това не беше молитва,това беше последното късче от минал живот,безвъзвратно изгубен в неумолимия ход на времето.Една от най-великите трагедии на този свят-нещо винаги се променя.

Старческата ръка беше замряла.Само пръстите все още стискаха мънистата на красивата огърлица.Всяко мънисто беше съвършено кръгло,погълнало мигове на една вече разрушена вселена.С различните си големина и цвят те сякаш бяха събрали моментите на чужда житейска история.Толкова контрастни,взаимно отблъскващи се,сякаш опитвайки се да отрекат съществуването и същността си и така отново да потънат в забрава и да погребат със себе си болката от спомените.И все пак имаше нишка,която ги свързваше и ги задържаше цели,заедно.Така обединени те разказваха своята приказка.История за едно минало,което с цялото си същество искаш да е твое настояще и бъдеще.

Явно беше усетил настойчивия ми поглед,защото очите му се откъснаха от скъпоценното бижу и се насочиха към мен.Съвсем обикновени очи,които някога са били тъмнокафяви и са излъчвали топлина,а сега годините и старостта бяха загасили пламъка и  размили цвета до сив.В тях се бореха стаена мъка,която винаги е била там,и нещо по-силно,което не можех да определя точно.Копнеж,отчаяние,някаква страст,твърде напоена с емоции,за да бъде определена с една дума.Погледът му проследи не само външните контури на облика ми,но се впи и в обърканата нишка на мислите ми.Усетих,че твърде дълго съм била неканен свидетел на нещо съкровено,твърде истинско,твърде крехко,увито в мъглата на миналото,за да докаже въществуването си пред друг. Сякаш бях залепила нос на прозореца и хищно ограбвах придвидливо скритата зад завесата нежна същност на нечия чужда мечта.Преди да имам време да реша дали да сведа засрамено очи или да изиграя преструвката на невежеството,топлината в гласа му ми подаде ръка и ме прикани да задоволя любопитството си:

-Беше на моето момиче.Тя си тръгна от този свят преди повече от 40 години..

Гласът му беше несигурен и първо си помислих,че е заради болката,която споменът му причиняваше,но после осъзнах,че треперенето се дължи на колебанието,с което човек стъпва след дълго обездвижване.Думите едва сега прохождаха-те не бяха изтъркани от употреба,нито щедро раздавани.

Разбира се,че я винеше,задето го беше оставила сам  и беше изгорила всички пътища между тях.Нямаше как да я последва.. Изтърканото “наистина съжалявам” увяхна на устните ми и се превърна в пепел от силата на картината,която се разкри пред мен.Това беше съвсем обикновена житейска история,но толкова истинска и проста в болката си,че сякаш можеше да протегнеш ръка и да я докоснеш.История за момиче и момче,които споделяха нещо толкова често срещано и търсено,толкова изхабено,и в същото време вечно.Не разказът ме порази,а промянат по лицето му.Бръчките сякаш изчезнаха,изгладени от мощта и чистотата на урагана от спомени.Времето ги беше издълбало като доказателство за своята сила.А сега безсилно отстъпваше пред огъня на една бурна емоция,която не можеше нито да контролира,нито да спре.И точно в този ден,в този миг,те отново се впуснаха един към друг.Сякаш на света нямаше никой друг,освен тях двамата,които се стремят да стигнат един до друг.Те се сблъскват,прегръщат се,губят равновесие и остават вкопчени един в друг,слели се в едно същество.Неделими.

Затова и отговорът на неизречения ми въпрос,прозиращ от очите ми,не ме изненадва:”Никога не продължаваш.Не и истински.Има едно късче от теб,което остава завинаги в този момент.И след време се превръща в единственият начин да дишаш,да мислиш,да чувстваш,да оцеляваш.Стига споменът да живее,можеш да задържиш пукнатините,които са плъзнали по цялото ти тяло,да им попречиш да се разтворят и да се пръснат на хиляди остри парченца.Но макар и невидими,те постоянно те изгарят и напомнят за съществуването си.Така и не разбираш дали този огън е хубав или лош..Но докато той гори,докато те боли,значи си жив….”

Нисичката жена със сребърна коса,която излиза от лекарския кабинет в този момент,е причината гласът му да затихне,бръчките отново да превземат лицето му и времето отново да подхване неумолимия си ход.Почти виждам как той внимателно прибира тази единствена частица на истинско съществуване обратно към онзи момент,към слетите фигури,завинаги неделими.След това подава с усмивка ръка на старицата,а тя го дарява с поглед,изпълнен с обожание.Жена му,но не и любовта на живота му.Те тръгват заедно.И вече не се чудя защо последните му думи звучаха извинително,сякаш се оправдаваше..

“Никога не продължаваш.Не и истински.” Сега проумявам напълно сложната емоция в очите му – любов.Истинска.Единствена.Вечна..

Summer of Love

"Ако не те ревнувах,нямаше да ми пука толкова за теб"

Всичко хубаво,ама аз като не мога да те ревнувам?Защо въобще ревността е издигната на такъв пиедестал днес-ревнуваме ли се,значи всичко е точно.Не ти ли държа сметка за всяка малка фльорца,дръзнала да те доближи в радиус по-малък от 10 метра,значи имаме проблем.Или по-точно АЗ имам проблем.Само защото субект X е решил да бъде моногамен една вечер и е оставил всички останали 80 обекта кротичко строени на опашка,това е адски похвално и трябва обезателно да бъде посрещнато с широко отворени обятия.И какво като ревнуваш?Това равнозначно ли е на обич,привързаност,страст.. А ако не е-тогава дори по-силно ли е от тях?Ревността ти,скъпи,представлява заглушения писък на нараненото ти его,на грозното откритие,че не си незаменим,а само част от огромната продукция.Моята се оглежда в огледалото и вижда отражение на онова,от което се бои най-много-че всеки човек в живота ми задължително ще си тръгне все някога.Няма по-отвратително чувство от това да бъдеш оставен.
Ревността в най-чистата си форма представлява точно това-несигурност,страх от изобилието.Моите страхове разхождат дългите си,стройни,загорели от слънцето крака и подозирам,че един ден ще победят.Но за сега не ревнувам,точно защото знам,че не съм незаменима.Това обаче не ми пречи да търся моя единствен и неповторим.

А ти докога ще ме ревнуваш?Няма ли да започнеш най-сетне да ме обичаш?