People always leave.

Проблемът не е толкова в това,че хората си тръгват,а че по някое време им хрумва брилянтната идея все пак да се върнат.И така,тези свободни електрони,водени от егоистичния порив да задоволят собствената си крещяща потребност,отново се спират пред врата ти и настояват да бъдат приети обратно.После започват да блъскат.А накрая са готови да сринат горката вратичка до основи,само за да не останат навън.Без да питат.Без да молят.А моята врата е не само отворена,такава въобще липсва.В моя случай те се появяват само за да изчезнат отново,и така до следващото почукване.Вярно,че в женското сърце винаги има място за още един(моето не прави изключение,признавам),но скоро и сърце няма да ми остане от толкова течение заради липсващата врата.Понякога и у мен се обажда онова чувство,крещи,тропа с крак и настоява за нещо сигурно.Константна величина.А нея няма как да я получиш,ако всеки може да се спре при теб-и заминаващи,и пристигащи.Бон Джоуви да ме прощава,ама сърцето ми не е като отворена магистрала!Не харесвам в какво се превърнахме,нито аз,ти пък още по-малко ми харесваш.Затова е крайно време да си намеря някоя по-солидна вратичка,по възможност и звукоизолираща,и да я сложа на правилното място.За да не мога нито аз да хвърлям поглед към старото,понеже като ми доскучае обичам да се връщам все към добре познатото зло,нито миналото да може да нахлува свободно обратно.Вратата е затворена.Образно казано.