"Ако не те ревнувах,нямаше да ми пука толкова за теб"

Всичко хубаво,ама аз като не мога да те ревнувам?Защо въобще ревността е издигната на такъв пиедестал днес-ревнуваме ли се,значи всичко е точно.Не ти ли държа сметка за всяка малка фльорца,дръзнала да те доближи в радиус по-малък от 10 метра,значи имаме проблем.Или по-точно АЗ имам проблем.Само защото субект X е решил да бъде моногамен една вечер и е оставил всички останали 80 обекта кротичко строени на опашка,това е адски похвално и трябва обезателно да бъде посрещнато с широко отворени обятия.И какво като ревнуваш?Това равнозначно ли е на обич,привързаност,страст.. А ако не е-тогава дори по-силно ли е от тях?Ревността ти,скъпи,представлява заглушения писък на нараненото ти его,на грозното откритие,че не си незаменим,а само част от огромната продукция.Моята се оглежда в огледалото и вижда отражение на онова,от което се бои най-много-че всеки човек в живота ми задължително ще си тръгне все някога.Няма по-отвратително чувство от това да бъдеш оставен.
Ревността в най-чистата си форма представлява точно това-несигурност,страх от изобилието.Моите страхове разхождат дългите си,стройни,загорели от слънцето крака и подозирам,че един ден ще победят.Но за сега не ревнувам,точно защото знам,че не съм незаменима.Това обаче не ми пречи да търся моя единствен и неповторим.

А ти докога ще ме ревнуваш?Няма ли да започнеш най-сетне да ме обичаш?