Да срещнеш човечност

Днес срещнах човечността на едно много странно място.Тя излезе от блок без прозорци,с липсваща входна врата,без звънци до отделните апартаменти,без асансьор..Наистина се учудих,че тя си губи времето по такива места.Даже се обидих малко.
-Какво правиш тук,защо те няма по „цивилизованите” места,където е пълно с хора и липсата ти наистина се усеща – попитах я,скръстила ръце.Как така тя ще се подвизава тук,докато ние,хората,оставени да се оправяме сами съсипваме всичко.Без нея забравихме как да накараме устните си да оформят думата „благодаря”,мускулите ни не знаят как да се разтегнат вече в обикновена и искрена усмивка.Липсата й прозира от цялото ни същество и съществуване.Без нея сме обезличени,тъй като тя би трябвало да е основна характеристика.Нали сме хора,нали всеки иска да е човек?Забравили,че това определение се заслужва,а не е даденост,продължаваме да настояваме и да тропаме с крак като разглезени деца.За жалост човечността вече не е вродена,тя трябва да се учи. Сами я изтръгнахме от сърцата(ако те все още са такива) и я захвърлихме.Натирихме я,защото е много по-лесно да подминеш чуждата мъка,да извърнеш глава от сълзите в детските очи,да ослепееш за очевидното.Иска се сила да се усмихнеш,за да осмислиш нечий чужд ден,още по-трудно е положиш усилия и да накараш този отсреща да се усмихне в отговор.Избираме лесния път и забравяме ,че първата крачка по другия е най-трудна.Трябва да се спреш и да обърнеш внимание на света около себе си.С други думи , да осъзнаеш,че не си точката,около която гравитира целият свят.Тогава започваш да се учиш да бъдеш човечен.Да не подминаваш ранените животинки,да даваш стотинките си на просяци,да се усмихваш на сърдитите и груби,загрозени от живота негови пътници.Пък нека е безполезно според мнозинството.Когато разбереш,че си само една парцалена кукла без нежността и добротата,тогава получаваш Ч-то от думичката „човек”.Останалите букви трябва сам да заслужиш.А за да е пълна победата,накрая трябва да се постараеш да направиш така,че „човек” да не е само дума,а да е всичко.За мен точното определение на онова,което трябва да сме всъщност,което се съдържа в самата сентенция на живота,е синтезирано в прощалното писмо на Габриел Гарсия Маркес( и ми се ще хората да не го асоциират само с това писмо,а по-често да се сещат колко невероятен писател е и да посягат към книгите му).
„Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.”
Не съществуване,а живот,кипящ и предизвикващ.

И тогава разбрах.Тя беше в този ромски(или цигански,както предпочитате) квартал,точно защото не правеше разлика между нас.Майкъл Джексън,мир на прахта му,го изпя преди толкова време – няма значение дали си бял,или черен.Това,което е важно,е дали си човек,или не.А на това място имаше „человеци” и то много.Затова кучетата се разхождаха след тях,без да се страхуват от грубостта им.Затова нямаше врати,защото нямаше какво да крият.Ние убиваме бездомните животинки и заключваме домовете,умовете и сърцата си.Затова я намерих там,а не в моловете или баровете.Защото при нас,в „цивилизацията” ни липсва човешкото от много време насам.И тя няма да се върне,докато сами не я повикаме.А ти какво чакаш?

Нещата,които остават

Това,което ни надживява са само хаотично разбърканите частици от останките на едно близко минало - снимки,книги,кристални чаши,запазили дъха на алкохола,но завинаги изгубили допира на устните.Така както червилото е избледняло,е изчезнала и душата.Останали са само въздишки,попили във вече пожълтелите от крясъци тапети.Старост и тленност са напоили въздуха.
След края идва и равносметката - значение на тези предмети ще предадат хората,които са ни познавали достатъчно добре,за да ни обикнат.Само те могат да разпознаят душата ни сред гробището от останки.Ако ги няма тях,за да затворят прозореца,душата неизменно ще отлети и ще се изгуби.Тъжно е,че сме толкова безпомощни - след смъртта ни,ако някой друг не поддържа спомена жив,сме обречени на... На какво?На край в пълния смисъл на думата - освен физическа,идва и духовната смърт..Когато няма кой да си спомни за теб,да отрони от устните си името ти,за да те извика още един последен път,тогава наистина умираме..
Всъщност нещата,които наистина остават,тези,които са неподвластни на времето,съвсем не са неща - това са топлината,привързаността,любовта.. Всички те съдържат част от теб,която си раздавал на другите преживе.In the end people are the only thing that matters.

Marchin on.

For those days we felt like a mistake,
Those times when love's what you hate
Somehow
We keep marchin on

We'll have the days we break
And we'll have the scars to prove it
We'll have the bombs that we saved
And we'll have the heart
Not to lose it

For all of the times we stopped
For all of the things I'm not

You put one foot in front of the other
We move like we ain't got no other
We go where we go we're marchin on
Marchin on

These guys are so inspirational.Ryan Tedder,please marry me!Does anyone have tickets for their concert,i would trade ANYTHING for them!Anyone?

Не намираме красотата,често я пропускаме може би защото я търсим на грешните места.Тя не се крие в абсолютизациите,в полюсните различия,в крайностите.Тъкмо напротив – мен ако питате цялата магия на този свят е скрита в онази тънка и едва уловима нишка,която ги разеля.Само една неуверена линия,но все пак – линия на хоризонта.Линия върху бялото,но все пак достатъчна,за да прозира от нея черното,за да нахлуе.
Вече нищо не е просто добро и зло,черно и бяло.Даден избор за теб е грешен и ти струва целия свят,а за друг е най-правилното решение,и обратно.Ужасно трудно е въобще да направиш крачка,когато нещата са толкова относителни.Луташ се,разглеждаш под лупа и под всеки един възможен ъгъл дадена ситуация,осигуряваш си редица безсънни нощи – и за какво?Толкова много главоболия ще бъдат спестени,ако слушахме сърцата си.Има толкова много неща,които не сме,а ни се иска да бъдем,толкова много планове,които сме направили,толкова много грешки,които сме доуснали.. и още толкова пред нас.Най-често сами си зазиждаме пътищата,че даже и се обръщаме и категорично тръгваме в противоположната посока.Не осъзнаваме,че започваме да остараваме,да губим детското у себе си -  не е ли това най-безпощадното убийство.А все още сме твърде млади,за да не вярваме,че нещата ще се оправят,че всичко ще бъде наред.От какво се страхувате всички?Живейте го този живот,това е нашето време.Единият крак пред другия – така се продължава напред.Истината е,че има толкова много красота и топли усмивки – прибавете и вашата.Не си падам по твърде щастливите хора и крайния оптимизъм,но с него поне няма какво да пропуснем.Песимизмът си е чисто губене на време.Искам старст,тя е водеща.Да гори свещта от двата края.Линията е вече прокарана през белия лист,наречен живот,и от нас зависи върху кое ще се фокусираме : бялото или черното.Или върху сивото.Все пак то крие толкова тайни,които само чакат да бъдат открити.

Вода за слонове

Възрастта е жесток крадец.Точно когато си успял да се научиш как се живее,тя подгъва краката ти и превива гърба ти.Потапя те в болки,замъглява разсъдъка ти и безмълвно разпространява рака в тялото на съпругата ти.
"Метастази - казва докторът. - Въпрос на седмици или месеци". Но моята любима бе крехка като птиче и умря девет дена по-късно.След шейсет и една години,прекарани заедно ,тя просто хвана ръката ми и изпусна последния си дъх.
Въпреки че има мигове,в които съм готов да направя всичко,за да я върна,се радвам,че си отиде първа.Загубата й бе като прорез в тялото ми и остави зейнала празнина в самия мен.Това бе мигът,в който целият ми свят се срина.Не бих искал и тя да преживее същото.Понякога да останеш жив е ужасно.
Навремето си мислих,че остаряването е за предпочитане пред другото,но сега не съм сигурен.Понякога монотонността на бингото,напевните гласове на сестрите и съсухрените старци,паркирани в залата в инвалидните си колички,ме кара да копнея за смъртта,особено когато си спомня,че и аз съм един от тези древни хора ,подредени в редица като някакви безполезни чочке.
Но нищо не мога да направя.Мога единствено да отброявам дните в очакване на неизбежното и да гледам как призрачите от миналото смущават празното ми,лишено от смисъл настояще.Блъскат се един в друг,трополят и се чувстват като у дома си,най-вече защото няма кой да им се противопостави.Отдавна съм спрял да се боря с тях.
Призраци,които се блъскат един в друг и трополят и сега,в този момент.
Чувствайте се като у дома си,момчета.Останете тук за малко.О,извинете,виждам,че вече сте го направили.
Проклети призраци.

Изкуствени цветя в бирени бутилки

На теория е невъзможно да се чувстваш самотен на това място,тъй като тук има повече хора,отколкото ще срещнеш през целия си живот.Дори е доста претъпкано,ако знаете какво имам предвид.Мястото определено притежава чар по някакъв странен,свой си начин.На ярката слънчева светлина в битката между студенината на безупречното бяло и топлината на ярките цветове на свежите цветя определено надделява животът.Иронията тук ми идва  в повече – собствениците са прекалили малко в усилията си да направят мястото по-приветливо,отколкото е,отколкото трябва да бъде.Какво ли разбирам аз – не съм нищо повече от обикновен чистач.В задълженията ми влиза да поддържам терена чист и спретнат,доколкото е възможно и да се боря срещу природата,която бавно ,но сигурно завзема мястото обратно – все пак то си й принадлежи.Ние сме нарушителите под всяка една форма.

Дори заслепяващото слънце не може да наруши покоя,който цари навсякъде.В този смисъл тук,повече от всякъде другаде,би трябвало да се чувстваш сам.Празнотата те завладява с всяка разтопена на топлината свещ,с всеки угаснал от вятъра пламък,идва с хлада,който се процежда от белите мраморни плочи,които дори и през лятото запазват ледения си дъх.Повърхността е винаги студена и твърда – поддава само плътта.Камъкът побеждава тленното.Винаги.Цялото място е крещящо доказателство за това.И най-вече надгробните плочи.

Самият факт,че това е гробище,е достатъчен да докара кошмари на голяма част от вас,и то в продължение на повече от една нощ,но не и на мен.В действителност това място,макар и да е царство на мъртвите,убедителен антипод на живота,не се различава толкова много от него,или поне има известни прилики – и тук класовото разделение е силно осезаемо.Гробовете на богатите са покрити с толкова много абсурдни и излишни предмети,че от приумиците на „неутешимите” вдовици не остава място за клетниците да изпълняват частта с почиването в мир.Лакирани в ярка блажна боя пейчици,скъпи фенери с електрически крушки,закътани от борчета,подкастрени в причудливи форми – всички те имат за цел да внушават уважение към собствениците ,да засвидетелстват високия им статут в обществото.Едно общество,към което вече не принадлежат.В това отношение мъртвите са дори по-предсказуеми от живите.Защото внушението е друго – тези безсмислени предмети успешно свидетелстват за кухото ехо , за липсата на нещо истинско,за отсъствието на важна следа във вече отминалия им живот.Последният писък на модата в богатите среди са изкуствените цветя.Мен ме хвърлят в смут,сигурен съм,че тези,които лежат под тях са още по-смаяни.Асоциацията е с нещо дълготрайно,неподвластно на времето.Вечен живот в гробището – каква бeзвкусица.Дори и мъртви не можем да се спасим от кича,превзел умовете ни.Набързо сложени в празна бирена бутилка те мълчат засрамени.До тях сивете и напукани плочи без всякакви „модни аксесоари”,но очевидно посещавани от близки и роднини,изглеждат много по-топло,отколкото всъщност е възможно това да се случи в гробище.Свежи цветя без целуфани и украси,без намек за нещо фалшиво.Само любов,любов дори и след смъртта.

Никога не съм разбирал защо смъртта дотолкова ужасява живите,защо събужда такъв животински страх и смут у невинните им душици.Тук не се чувствам толкова самотен.Може би затова от пръв поглед ме взеха на работа,а и не са многа младежите,желаещи да работят в градските гробища.Истината е,че съм се чувствал много по-сам в пълна стая с хора,не само веднъж или два пъти.Не съм побъркан(макар че подозирам,че има нещо нередно в мен,след като доброволно се подвизавам тук),но някак си се вписвам.Или по-скоро липсата на атмосфера,в която трябва да се впиша,ме кара да се чувствам толкова добре.На това място всички преструвки са излишни.Хората ги оставят някак несъзнателно навън.Винаги можеш да разгадаеш сълзите на опечалените.Повечето всъщност плачат от страх за самите себе си,за собствените си душици.Никъде другаде животът не може да види толкова ясно голото си отражение,както в гробището.И преди да започна да звуча твърде коравосърдечно-истински трагедии съществуват и те са именно в това.В липсата на достатъчно време да оставиш своята следа.Или в разхищение на отреденото ти – само един миг невнимание и се озоваваш при мен.

Виждал съм стотици сломени хора.Такива,които са бледи сенки на живота,които предпочитат да се намират дълбоко под краката ми,от другата страна.Може да звучи ужасно изтъркано,чак до ръждиво,но пък е неоспорима истина – животът е за живите.Кажете на мъртвите да ви почакат малко,не тръгвайте след тях,независимо колко ви липсват,защото имате какво да изпуснете.Доверете ми се за това.

Последното винаги ми напомня за историята,която старият гробар ми разказа в първия ми ден тук.По своята същност е легенда – всички вярват безусловно в нея,което ми е малко пресилено.Свързана е с големия дъб в южната част,няма как да го пропуснеш,наистина е величествен със своите дебели клони.Перфектното допълнение към нашата „оживена” компания.Кръстено е Дървото на обесения.Обитателите на гробището разказват,че веднъж в годината,в точно определен ден,под специален ъгъл на лунната светлина е възможно да видиш на най-ниския клон силуета на млад мъж,обесен за своите престъпления.Духът му не може да намери покой и някои от работниците се кълнат,че са чувале стенанята му.Разбирате ли,той все още вика на своята любима,която е била съучастник в деянията му.Приказки за духове в гробище – по-клиширано от това няма как да стане.

Остава въпросът дали той й вика да бяга,за да я предпази,за да може тя да се спаси от сигурна гибел.Или намеренията му са плод на нещо много по-силно,по-страховито и извратено.На обич дори?Може би той все още я зове,вика я да се присъедини към него.Очаква да стисне ръка й и заедно да поемат по мъртвите пътеки на сенчестия свят,невидим за нас.Защото,мен ако питате,точно в гробището наистина може да се убедите в това дали любовта е вечна,или е тленна като нас,хората.Аз точно затова се навъртам все още тук.Моят дух също е осъден завинаги да се скита – само ням наблюдател – докато не намери категоричен отговор но въпроса.

To the moon and back

Летните дни понякога имат свойството да са безкрайно дълги,протяжно лениви,напоени с горещина и копнеж.Тогава ти се струва,че всичко около теб се движи,с изключение на самото време.Нямаш особен избор,ако искаш да оцелееш-можеш само да си пиеш фрапето(с много лед),да си мечтаеш за 40-сантиметрова снежна покривка,да примижаваш зад марковите? си слънчеви очила и да извършваш действия,изискващи възможно най-малко усилия-физически и умствени.В отчаян опит да прогони скуката умът ти сваля всякакви граници на и без това необятното ти,и (нека си признаем) извратено въображение,оставя те да твориш с надеждата,че има някакъв изход от ситуацията.Ако не друго,поне ще те залъже за малко,и току-виж е станало вечер,слънцето се е скрило,а навън почти се усеща намек за ветрец.Моето въображение(както злочестите ме заобикалящи любезно ми припомнят) за нещастие има непрекъсната и неограничена връзка с устата,и когато то се развихри,не спирам да говоря.Това второто е и страничен ефект от прекаленото повишаване на температурите.Упорито настоявах да знам къде би отишъл всеки от нас,ако имаше билет за която и да е точка от света.Заради горе споменатата неприятна реакция от топлината най-честият и откровен отговор бе : „Някъде далеч от теб!” След това хората постепенно започнаха да се замислят.Голяма част от тях се насочиха към екзотичните крайчета на света като Бора-Бора,Хавайските/Карибските острови.Други щяха да задоволят глада си за познания,като се опитат да открият нещо ново и непознато в така до болка изтърканите дестинации като Рим,Ватикана,Лондон,Бразилия,Милано.. На трети въображението се хвана ръка за ръка с моето,и сътвориха чудеса – човешките мечти нямат граници- защо да не се повозим на най-ектремните и високите влакчета в парка Six Flags Great Adventure в Ню Джърси, САЩ.Или пък да се озовеш на върха на Хималаите,за да се усмихнеш на целия свят и да му помахаш.Естествено имаше и съвсем простички отговори,лишени от всякакво разхищение на фантазия,но пък от сърце – група „заблудени” младежи мечтаят не да отидат на разходка на Луната,за да се порадват на слабо гравитационната й атмосфера,а да имат възможността отново да са в една и съща държава с любимите си хора.Защото не знам кой е казал,че разстоянието поддържа страстта жива,но явно никога не го е изпитал сам.Ръждивата истина е,че то убива.Сърцето си иска своето и зовът му не е нещо,което можеш да пренебрегнеш с махване на ръка.
Започнах да губя битката,когато топлината на летния ден отново нахлу в нашето защитено кътче от реалността,и допълнително нажежи обстановката.Заваляха въпроси за това дали осигурявам двупосочни билети,поемам ли разноските по престоя,или всеки трябва да се оправя както сам си знае.Накрая бях развенчана като лъжкиня и измамна изкусителкa, а красотата на идеята ми бе обгърната от пламъци.Но се бяха замислили,даже размечтали.

Истината е,драги мои,че единственото нещо,което ви дели от това,което най-много желаете на този свят,е само един билет.А никога не знаеш колко точно време ти остава,на теб и на света – Малдивите скоро ще бъдат удавени от водите на Световния океан,Мъртво море бавно умира,горите на остров Мадагаскар до няколко години ще бъдат напълно изсечени,а обитателите,заедно с красотата му – безвъзвратно изгубени.А любимите ти хора?Колко още време ще прекарате разделени просто защото така трябва,такова е положението.Ако обстоятелствата не ви устройват,убийте ги.Разстоянията нямат значение,стига да направиш всичко възможно,за да ги скъсиш.Равносметката е една-едно късче хартия и си там.Само това,малко фантазия,придружена от щипка кураж и малко усилена работа,защото в тази действителност,за разлика от моята,не можеш да живееш само на шоколад.А ти какво чакаш,защо още не потегляш към мечтите си?!

People always leave.

Проблемът не е толкова в това,че хората си тръгват,а че по някое време им хрумва брилянтната идея все пак да се върнат.И така,тези свободни електрони,водени от егоистичния порив да задоволят собствената си крещяща потребност,отново се спират пред врата ти и настояват да бъдат приети обратно.После започват да блъскат.А накрая са готови да сринат горката вратичка до основи,само за да не останат навън.Без да питат.Без да молят.А моята врата е не само отворена,такава въобще липсва.В моя случай те се появяват само за да изчезнат отново,и така до следващото почукване.Вярно,че в женското сърце винаги има място за още един(моето не прави изключение,признавам),но скоро и сърце няма да ми остане от толкова течение заради липсващата врата.Понякога и у мен се обажда онова чувство,крещи,тропа с крак и настоява за нещо сигурно.Константна величина.А нея няма как да я получиш,ако всеки може да се спре при теб-и заминаващи,и пристигащи.Бон Джоуви да ме прощава,ама сърцето ми не е като отворена магистрала!Не харесвам в какво се превърнахме,нито аз,ти пък още по-малко ми харесваш.Затова е крайно време да си намеря някоя по-солидна вратичка,по възможност и звукоизолираща,и да я сложа на правилното място.За да не мога нито аз да хвърлям поглед към старото,понеже като ми доскучае обичам да се връщам все към добре познатото зло,нито миналото да може да нахлува свободно обратно.Вратата е затворена.Образно казано.

Freedom.

Of mind.of love.of spirit.

"Приятел?" - да,имах едно от тези..

Нещо постоянно ми липсва.Много гадно,упорито,досадно и неблагодарно чувство.Колкото и да се опитвам да му обясня,че няма смисъл-хората не си струват,а изгубеното време никога няма да се върне,то пак си знае своето.Досущ като онова,другото досадно гласче,което не млъква-сърцето.Точно в този прохладен и слънчев следобед усещам липсата на шоколадов сладолед,хубава песен,нещо сгряващо,нещо плодово и нещо чуждо.В близките 5 минути ще зачеркна първите 4 от списъка.Най-много ми липсва
  - някой,който ще ме изслуша,
 - някой,на когото дори и да съм ужасно сърдита,не мога да не звънна в 5.30 сутринта,след като съм направила ужасна глупост,а той да е на около 450 километра разстояние,
 - някой,на когото мога да разкажа колко много съм се променила в последните 2 месеца и той наистина ще разбере за какво говоря от първите 5 думи,
  - някой,който ще ме прекъсне насред изречението "Сериозно,никога не съм била толкова щастлива",само за да ми припомни последните 18 пъти,когато съм казвала същото,
 - някой,който ще ми донесе шоколадов сладолед и търпеливо,за пореден път ще изслуша колко съм влюбена и колко много искам X (а след това ще ми напомни за предишните няколко пъти,когато думите ми са се отнасяли за Y и Z),
 - някой,който ме обича и въпреки откачените ми състояния(или по-скоро точно заради тях),

и най-вече някой,на коготo и аз му липсвам.

Шоколадът е сладък,ти също,скъпи.

 

Аз съм сладка.Ти си сладък.НИЕ сме сладки.Накрая от толкова сладости нямаш друг избор,освен да хванеш захарна болест.Какво им става на мъжете днес?Най-логечният отговор би бил :"Същото,каквото им става и на жените". Ние се намацахме с кофи грим,а вие станахте сладки ,моля ви се.Не съм сигурна кое е по-трагичното в случая.Или по-нелепото.Аз лесно ще си махна грима в края на деня и ще си набавя липсващото настроение с шоколад(с цели лешници,моля,благодаря),аме вие?Все така сладки ли ще си останете?За мен мъжът трябва да е като шоколад Lindt 99% Какао - горчив до сълзи,насищащ и така всепоглъщащ,че да претъпява всичките ти останали сетива.И все пак да има 1 % потенциал за сладост.Не искам да получавам нищо на готово.Искам да се боря за този 1 %, да докажа,че си струвам.По логика следва,че и ти няма да виждаш само хубави неща от мен.Такъв е и животът-сладко и солено,захар и сол.Противоположности,завинаги обречени да се привличат.Така че зарежи всички преструвки,не бъди сладък.И следвай шоколада,той е правилният път към сърцето.

Споменът за това,което никога не се случи.

Първо заради цвета и формата си ми заприлича на броеница.Начинът,по който тя се разливаше по пръстите,в дланите му,беше толкова красив.Но това беше красота,родена от болка.Никой не се вкопчва с такава сила в предмет,сякаш това е единственият начин да съществува.Не е възможно пръстите едва да галят повърхността,а в същото време цялата ти същност да е съсредоточена в него.Душата прозира в погледа,пулсира през цялото ти тяло,и накрая се вплита в една сложна,неразделима емоция.Единственият начин да я изразиш , е да докосваш.Копнж,който се извисява до писък,за да прелее в усмивка,и всичко това насочено към една огърлица.

В целия хаос на тези непостижими емоции липсваше една-надеждата.С докосването си пръстите не задаваха въпроси,не търсеха отговори.Това не беше молитва,това беше последното късче от минал живот,безвъзвратно изгубен в неумолимия ход на времето.Една от най-великите трагедии на този свят-нещо винаги се променя.

Старческата ръка беше замряла.Само пръстите все още стискаха мънистата на красивата огърлица.Всяко мънисто беше съвършено кръгло,погълнало мигове на една вече разрушена вселена.С различните си големина и цвят те сякаш бяха събрали моментите на чужда житейска история.Толкова контрастни,взаимно отблъскващи се,сякаш опитвайки се да отрекат съществуването и същността си и така отново да потънат в забрава и да погребат със себе си болката от спомените.И все пак имаше нишка,която ги свързваше и ги задържаше цели,заедно.Така обединени те разказваха своята приказка.История за едно минало,което с цялото си същество искаш да е твое настояще и бъдеще.

Явно беше усетил настойчивия ми поглед,защото очите му се откъснаха от скъпоценното бижу и се насочиха към мен.Съвсем обикновени очи,които някога са били тъмнокафяви и са излъчвали топлина,а сега годините и старостта бяха загасили пламъка и  размили цвета до сив.В тях се бореха стаена мъка,която винаги е била там,и нещо по-силно,което не можех да определя точно.Копнеж,отчаяние,някаква страст,твърде напоена с емоции,за да бъде определена с една дума.Погледът му проследи не само външните контури на облика ми,но се впи и в обърканата нишка на мислите ми.Усетих,че твърде дълго съм била неканен свидетел на нещо съкровено,твърде истинско,твърде крехко,увито в мъглата на миналото,за да докаже въществуването си пред друг. Сякаш бях залепила нос на прозореца и хищно ограбвах придвидливо скритата зад завесата нежна същност на нечия чужда мечта.Преди да имам време да реша дали да сведа засрамено очи или да изиграя преструвката на невежеството,топлината в гласа му ми подаде ръка и ме прикани да задоволя любопитството си:

-Беше на моето момиче.Тя си тръгна от този свят преди повече от 40 години..

Гласът му беше несигурен и първо си помислих,че е заради болката,която споменът му причиняваше,но после осъзнах,че треперенето се дължи на колебанието,с което човек стъпва след дълго обездвижване.Думите едва сега прохождаха-те не бяха изтъркани от употреба,нито щедро раздавани.

Разбира се,че я винеше,задето го беше оставила сам  и беше изгорила всички пътища между тях.Нямаше как да я последва.. Изтърканото “наистина съжалявам” увяхна на устните ми и се превърна в пепел от силата на картината,която се разкри пред мен.Това беше съвсем обикновена житейска история,но толкова истинска и проста в болката си,че сякаш можеше да протегнеш ръка и да я докоснеш.История за момиче и момче,които споделяха нещо толкова често срещано и търсено,толкова изхабено,и в същото време вечно.Не разказът ме порази,а промянат по лицето му.Бръчките сякаш изчезнаха,изгладени от мощта и чистотата на урагана от спомени.Времето ги беше издълбало като доказателство за своята сила.А сега безсилно отстъпваше пред огъня на една бурна емоция,която не можеше нито да контролира,нито да спре.И точно в този ден,в този миг,те отново се впуснаха един към друг.Сякаш на света нямаше никой друг,освен тях двамата,които се стремят да стигнат един до друг.Те се сблъскват,прегръщат се,губят равновесие и остават вкопчени един в друг,слели се в едно същество.Неделими.

Затова и отговорът на неизречения ми въпрос,прозиращ от очите ми,не ме изненадва:”Никога не продължаваш.Не и истински.Има едно късче от теб,което остава завинаги в този момент.И след време се превръща в единственият начин да дишаш,да мислиш,да чувстваш,да оцеляваш.Стига споменът да живее,можеш да задържиш пукнатините,които са плъзнали по цялото ти тяло,да им попречиш да се разтворят и да се пръснат на хиляди остри парченца.Но макар и невидими,те постоянно те изгарят и напомнят за съществуването си.Така и не разбираш дали този огън е хубав или лош..Но докато той гори,докато те боли,значи си жив….”

Нисичката жена със сребърна коса,която излиза от лекарския кабинет в този момент,е причината гласът му да затихне,бръчките отново да превземат лицето му и времето отново да подхване неумолимия си ход.Почти виждам как той внимателно прибира тази единствена частица на истинско съществуване обратно към онзи момент,към слетите фигури,завинаги неделими.След това подава с усмивка ръка на старицата,а тя го дарява с поглед,изпълнен с обожание.Жена му,но не и любовта на живота му.Те тръгват заедно.И вече не се чудя защо последните му думи звучаха извинително,сякаш се оправдаваше..

“Никога не продължаваш.Не и истински.” Сега проумявам напълно сложната емоция в очите му – любов.Истинска.Единствена.Вечна..

Summer of Love

"Ако не те ревнувах,нямаше да ми пука толкова за теб"

Всичко хубаво,ама аз като не мога да те ревнувам?Защо въобще ревността е издигната на такъв пиедестал днес-ревнуваме ли се,значи всичко е точно.Не ти ли държа сметка за всяка малка фльорца,дръзнала да те доближи в радиус по-малък от 10 метра,значи имаме проблем.Или по-точно АЗ имам проблем.Само защото субект X е решил да бъде моногамен една вечер и е оставил всички останали 80 обекта кротичко строени на опашка,това е адски похвално и трябва обезателно да бъде посрещнато с широко отворени обятия.И какво като ревнуваш?Това равнозначно ли е на обич,привързаност,страст.. А ако не е-тогава дори по-силно ли е от тях?Ревността ти,скъпи,представлява заглушения писък на нараненото ти его,на грозното откритие,че не си незаменим,а само част от огромната продукция.Моята се оглежда в огледалото и вижда отражение на онова,от което се бои най-много-че всеки човек в живота ми задължително ще си тръгне все някога.Няма по-отвратително чувство от това да бъдеш оставен.
Ревността в най-чистата си форма представлява точно това-несигурност,страх от изобилието.Моите страхове разхождат дългите си,стройни,загорели от слънцето крака и подозирам,че един ден ще победят.Но за сега не ревнувам,точно защото знам,че не съм незаменима.Това обаче не ми пречи да търся моя единствен и неповторим.

А ти докога ще ме ревнуваш?Няма ли да започнеш най-сетне да ме обичаш?

Предпочитам да ме намразиш,отколкото да ме обикнеш и да не мога да ти отвърна.

Защото понякога е по-лесно да се справиш с единствената мисъл,че някой те ненавижда,отколкото да се справиш с любовта му.Кога станахме толкова извратено повредени всъщност? „Мазохизъм” дори не започва да описва тази наша склонност.Страхът провокира много от действията ни,той е огромна пречка и едновременно с това двигателна сила,но в случая и той не е достатъчно оправдание за апокалипсиса в човешката душа и психика.Парадоксално е ,че от една  страна не спираме с душевния стриптийз пред напълно непознати или неподходящи за целта субекти,а от друга се оказваме емоционални инвалиди за любовта-и нашата,и чуждата.Понякога хората наистина не сме готови да бъдем обичани,но защо задължително залитаме в другата крайност и с отворени обятия посрещаме омразата?Този проблем има няколко лица и съответно,няколко решения:

1 - емоционално незавършените личности,свикнали да си играят с огъня и задължително винаги да получават това,което искат.Много често подминаваме дребния надпис,който гласи: „Внимавай какво си пожелаваш,защото може и да се сбъдне”.Понякога просто не си готов за това,което искаш,и нямаш силите да се справиш с него.Това са хора,които силно копнеят за щастливия край от приказките,но аха той да стане реалност,и те бягат като дете,опарило се от огъня.Тъжното в случая е,че,тъй като не са достатъчно завършени личности,те са обречени завинаги да превръщат любовта в омраза заради невъзможността си да реагират адекватно на порива в душите си.За тях огънят винаги ще си остане само и единствено огън-непостижим и изгарящ,той никога няма да се превъне в пламък на любовта.

2 – има ги и тези,които са срещали любовта,познават я,но не могат да я последват по тънката нишка до твоето сърце.Хора,които просто не са в състояние да отвърнат на чувствата ти и взимат най-невероятното решение : щом не е любов,нека е омраза.Някой някога трябва да им каже колко огромна грешка правят,когато слагат толкова лесно знак за равенство между две така полюсни чувства.В този случай огнената стихия,която се разразява,е опустошителна.Няма нищо по-страшно от сърце,на което е отказана обич.Тласнато в пълната противоположност от егоистичния порив на чуждото невежество,то е способно на страховити дела.Това е най-грозното престъпление срещу нечие сърце-не само да изкорениш любовта,защото не можеш да се справиш с нея,а да я оставиш да изгори напразно,да изтлее до пепел и да се погрижиш от нея да възкръсне не друго,а омраза.Всичко това, защото твоето сърце се е уплашило от пламъка,който неволно е запалило в чуждото.

Има и трети тип хора,такива,които вечно бягат-от света,от другите,от себе си.При тях сърцето командва,но понеже е крехко и чупливо,не липсват и предпазни стени.То има потенциала да дава любов,иска и да получава,но е твърде убедено,че никога няма да срещне онова,другато сърце,което е дефектно по най-прекрасния и точен начин,създадено в отговор на неговото.Срещне ли го по някаква случайност,инстинктивно го отблъсква,защото  е по-лесно да не вярваш,отколкото до отвориш очите си за хубавите неща.По-лесно е да саботираш сам щастието си,а не да си позволиш да бъдеш истински обичан.

Не вярвам в любовта от пръв поглед.Даже напротив,убедена съм,че тя се постига ужасно трудно – с цената на много бръчки по лицето ти,много преглътнати сълзи и с време,ужасно много време.Точно затова никой така и не успя да ме убеди(а желаещите бяха,и все още са,много и досадно упорити) , че да те е грижа прекалено много за някого,без да получаваш равна по големина и сила ответна реакция,е грешка.Не вярвам,че е възможно да е грешка,когато сърцето ми да се стреми с всички сили към нечие друго ,независимо от опитите на другата страна любовта ми да се превърне в омраза.Всичко щеше да е много по-лесно,ако се вслушвахме в шепота на сърцето и го оставяхме то да ни води.Защото под изкуствените пластове грим,силикон и преструвки,едно сърце,което обича,няма как да е фалшиво.Вярвам в това.Тогава никоя сила на света не може да превърне любовта в омраза.

Summer 2010

A lot of things can change for one summer. You can either grow together with your friends… or grow apart and find new ones. You can drink up, fall down and do it all again the next day … and continue like this for a week. You can spend hours looking at the sky waiting for a falling star or spend the same time drinking wine with a girlfriend and end up accidentally seeing a falling star – and still I am not sure whether it was a real one or just the alcohol calling. You can learn some lessons the hard way. Or you can spend that time being in love. Because lessons are for school. And that’s exactly what we’re trying to avoid.

Seriously, Karma is a bitch.And payback’s her sister– whether it’s sooner or later, we always pay for our mistakes – or the mistakes of others, loved ones. Personally, I prefer sooner. Because now is my time – and what a hell of time it is. More than I can ask for, more than I could dream for.

Things change. Sooner or later. For better or for worse. And we have to deal with that.

Always.

I’ve spend almost every moment of my summer loving and appreciating everything I have. I am not patient. I want everything. Now! Because later ...  well “later” is never certain. All we have is this moment, this present. I’ve never wanted too much. And I don’t know, probably I’ll never know why, but somehow I got everything this summer. The friends, the parties, the sea, the ups and downs, the smiles and heartbeats…

The most important of all:

If you’re lucky ... I mean if you’re the luckiest person on this entire planet the person you love decides to love you back.

Simple as that.