сряда, 14 септември 2011 г.

Изкуствени цветя в бирени бутилки

На теория е невъзможно да се чувстваш самотен на това място,тъй като тук има повече хора,отколкото ще срещнеш през целия си живот.Дори е доста претъпкано,ако знаете какво имам предвид.Мястото определено притежава чар по някакъв странен,свой си начин.На ярката слънчева светлина в битката между студенината на безупречното бяло и топлината на ярките цветове на свежите цветя определено надделява животът.Иронията тук ми идва  в повече – собствениците са прекалили малко в усилията си да направят мястото по-приветливо,отколкото е,отколкото трябва да бъде.Какво ли разбирам аз – не съм нищо повече от обикновен чистач.В задълженията ми влиза да поддържам терена чист и спретнат,доколкото е възможно и да се боря срещу природата,която бавно ,но сигурно завзема мястото обратно – все пак то си й принадлежи.Ние сме нарушителите под всяка една форма.
Дори заслепяващото слънце не може да наруши покоя,който цари навсякъде.В този смисъл тук,повече от всякъде другаде,би трябвало да се чувстваш сам.Празнотата те завладява с всяка разтопена на топлината свещ,с всеки угаснал от вятъра пламък,идва с хлада,който се процежда от белите мраморни плочи,които дори и през лятото запазват ледения си дъх.Повърхността е винаги студена и твърда – поддава само плътта.Камъкът побеждава тленното.Винаги.Цялото място е крещящо доказателство за това.И най-вече надгробните плочи.
Самият факт,че това е гробище,е достатъчен да докара кошмари на голяма част от вас,и то в продължение на повече от една нощ,но не и на мен.В действителност това място,макар и да е царство на мъртвите,убедителен антипод на живота,не се различава толкова много от него,или поне има известни прилики – и тук класовото разделение е силно осезаемо.Гробовете на богатите са покрити с толкова много абсурдни и излишни предмети,че от приумиците на „неутешимите” вдовици не остава място за клетниците да изпълняват частта с почиването в мир.Лакирани в ярка блажна боя пейчици,скъпи фенери с електрически крушки,закътани от борчета,подкастрени в причудливи форми – всички те имат за цел да внушават уважение към собствениците ,да засвидетелстват високия им статут в обществото.Едно общество,към което вече не принадлежат.В това отношение мъртвите са дори по-предсказуеми от живите.Защото внушението е друго – тези безсмислени предмети успешно свидетелстват за кухото ехо , за липсата на нещо истинско,за отсъствието на важна следа във вече отминалия им живот.Последният писък на модата в богатите среди са изкуствените цветя.Мен ме хвърлят в смут,сигурен съм,че тези,които лежат под тях са още по-смаяни.Асоциацията е с нещо дълготрайно,неподвластно на времето.Вечен живот в гробището – каква бeзвкусица.Дори и мъртви не можем да се спасим от кича,превзел умовете ни.Набързо сложени в празна бирена бутилка те мълчат засрамени.До тях сивете и напукани плочи без всякакви „модни аксесоари”,но очевидно посещавани от близки и роднини,изглеждат много по-топло,отколкото всъщност е възможно това да се случи в гробище.Свежи цветя без целуфани и украси,без намек за нещо фалшиво.Само любов,любов дори и след смъртта.
Никога не съм разбирал защо смъртта дотолкова ужасява живите,защо събужда такъв животински страх и смут у невинните им душици.Тук не се чувствам толкова самотен.Може би затова от пръв поглед ме взеха на работа,а и не са многа младежите,желаещи да работят в градските гробища.Истината е,че съм се чувствал много по-сам в пълна стая с хора,не само веднъж или два пъти.Не съм побъркан(макар че подозирам,че има нещо нередно в мен,след като доброволно се подвизавам тук),но някак си се вписвам.Или по-скоро липсата на атмосфера,в която трябва да се впиша,ме кара да се чувствам толкова добре.На това място всички преструвки са излишни.Хората ги оставят някак несъзнателно навън.Винаги можеш да разгадаеш сълзите на опечалените.Повечето всъщност плачат от страх за самите себе си,за собствените си душици.Никъде другаде животът не може да види толкова ясно голото си отражение,както в гробището.И преди да започна да звуча твърде коравосърдечно-истински трагедии съществуват и те са именно в това.В липсата на достатъчно време да оставиш своята следа.Или в разхищение на отреденото ти – само един миг невнимание и се озоваваш при мен.
Виждал съм стотици сломени хора.Такива,които са бледи сенки на живота,които предпочитат да се намират дълбоко под краката ми,от другата страна.Може да звучи ужасно изтъркано,чак до ръждиво,но пък е неоспорима истина – животът е за живите.Кажете на мъртвите да ви почакат малко,не тръгвайте след тях,независимо колко ви липсват,защото имате какво да изпуснете.Доверете ми се за това.
Последното винаги ми напомня за историята,която старият гробар ми разказа в първия ми ден тук.По своята същност е легенда – всички вярват безусловно в нея,което ми е малко пресилено.Свързана е с големия дъб в южната част,няма как да го пропуснеш,наистина е величествен със своите дебели клони.Перфектното допълнение към нашата „оживена” компания.Кръстено е Дървото на обесения.Обитателите на гробището разказват,че веднъж в годината,в точно определен ден,под специален ъгъл на лунната светлина е възможно да видиш на най-ниския клон силуета на млад мъж,обесен за своите престъпления.Духът му не може да намери покой и някои от работниците се кълнат,че са чувале стенанята му.Разбирате ли,той все още вика на своята любима,която е била съучастник в деянията му.Приказки за духове в гробище – по-клиширано от това няма как да стане.

Остава въпросът дали той й вика да бяга,за да я предпази,за да може тя да се спаси от сигурна гибел.Или намеренията му са плод на нещо много по-силно,по-страховито и извратено.На обич дори?Може би той все още я зове,вика я да се присъедини към него.Очаква да стисне ръка й и заедно да поемат по мъртвите пътеки на сенчестия свят,невидим за нас.Защото,мен ако питате,точно в гробището наистина може да се убедите в това дали любовта е вечна,или е тленна като нас,хората.Аз точно затова се навъртам все още тук.Моят дух също е осъден завинаги да се скита – само ням наблюдател – докато не намери категоричен отговор но въпроса.

Няма коментари:

Публикуване на коментар