неделя, 2 март 2014 г.

Има ли смисъл



Всеки ден някъде по света млади хора се събуждат с леко главоболие, изпълзяват изпод завивките и след сутрешната програма и кафе в промишлени количества, застават пред огледалото. Всеки ден се обличат сака, официални рокли и вратовръзки и същите тези,изпълнени с енергия и кофеин, се запътвят към широкия свят, извън своите уютни домове и комфортни зони в опита си да променят света. Да го направят едно по-добро място, да сбъднат повече мечти. Сред папките, хаоса от мисли и бележки и огромните термоси с допълнителна доза убийствен кофеин, те се събират, за да предадат своя опит на останалите. Всеки ден някъде по света се водят обучения, семинари, публични лекции и уъркшопи. Всичко това с едничката цел да придадеш смисъл на деня си.
 Но това не е истинската история. Всеки може да ви каже за пропуските в плана, за виковите и крясъците, за мултимедията и компютрите, които дори след всички молби на света, все пак са на друго мнение и не искат да проработят. Не става въпрос за красивите тоалети, за успелите хора, за полузаспалите младежи, които очакват жизненоважната доза мъдрост и мотивация, нито дори за закъсненията.Изобщо не говорим за това. Истинската история се крие в онази магическа брънка във въздуха, която кара тълпа абсолютно непознати да стои часове наред мирно с отворени умове, сърца и съзнания. Обикновено тези събития протичат с множество безнадеждно отегчени погледи, разхвърляни между непознати и познати. Не казвам, че нищо положително не излиза от цялата тая работа, че си станал рано сутрин, привел си се в приличен вид и си се изтърсил в някаква си семинарна зала. Много любовни истории започват точно тук, много еднодневни копнежи или пък безсънни нощи за по един път. Но и за това не става дума.
В стая, пълна с успели хора ( без значение от различните интерпретации и индивидуалните разбирания на думата успех) и други които са поели по този път с едничката мисъл да превърнат МЕЧТАТА в реалност, единствено можем да говорим за истински важното. За музиката. За изкуството. За творбите. За онази част, която откъсваш от себе си и я вграждаш в истински значимото за теб.  Моделираш цялата красива каша, така че да придобие красота, така че освен красотата да придобие и смисъл. Сляпо вярваме, че всички ние, всички те, сме водени от едни и същи мотиви и импулси. Заблуждаваме се, че крайната цел е една и съща – успех, слава, пари, любов, айфони, коли, секс..
Но както казах, това не е историята. Не е дори близо. Истинската история изключва от уравнението айфоните. Виждаш ли, в действителност всички искаме нещо далеч по-просто. Искаме това да има смисъл. Животът, който живеем, нещата, върху които се съсредоточаваме. Не искаме да бъдат просто неща. Всички мечтаем, смеем се, плачем, надяваме се, пием докато не можем да го правим повече. Всъщност се заблуждаваме, защото повече винаги може. Затова ставаме на другия ден и започваме отначало.  Само и само да чуем някой да казва „ Ти си от значение. Това, което правиш има смисъл. Твоето изкуство е значимо. То ми помогна и ме накара да стигна до тук.“
Със сигурност ще продължим да се преструваме, да го обличаме с други имена и да го крием под тях, но това, до което се свежда, си остава неизменно. И е същото за всички. Това се крие под дрехите ни, под търсещите погледи, под летящите из залата думи, под всичките нервни клетки. Търсем смисъла. Искаме правилния път към него. Защото не сме по-различни от еднодневките. И единствено като промениш нечий чужд живот, като оставиш своя почерк там, удължаваш този живот-миг и си една идея по-близо до вечността.
Всеки ден хората излизат от домовете си, блъскат се на улицата и бързат в опит да постигнат нещо, да натъпчат всички задачи в едно единствено денонощие. А 24 часа никога не са достатъчни. Но това не е истинската история.. 
Истинската история е, че ти имаш значение. А сега, след като ти го казах, си помисли кой те е вдъхновил. И предай нататък. Толкова е просто.

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Здравей, любов,

аз все още съм тук. Това е просто дежурното напомняне за съществуването ми. Все още съм затворена, но напоследък ми се усмихват по-често. В шепота им се долавя вълнение. Намирисва ми на подобрение, но още не смея да се вълнувам. Наистина може и да са прави тоя път и да се наложа да си взема обратно всички обиди по повод умствения им потенциал. Дипломите им може и да струват нещо и май не всички са за там, където ги пратих. Чувствам се по-добре, но все така ми е тясно и неудобно.
Днес Господин Докторът отново ме накара да играем на любимата му игра: да изброя три неща, които харесвам в себе си. Знам, че е трудно да се огранича само до три, все това му повтарям, но той продължава да настоява и да ме гледа търпеливо с онзи кравешки поглед над сключените си под брадичката пръсти. "Искам да чуя три положителни твои качества, скъпа, не ме разочаровай този път" - така ми казва той с насърчителна усмивка и като му се струва, че ще проговоря, сваля очилата си, сякаш ще ме чува по-ясно. И познай какво, имам истински напредък! Успях да формулирам цели две, преди връзката между разума и устата ми да се скъса и отново да те намеси в разговора. Негово Височество Доктора ме тупа съчуствено по рамото и ми смигва окуражително. Две е по-добре от нищо. Според нафуканата му диплома и още по-нафуканите му думи това значело, че маниакалното чувство за притежание започва да ме напуска. Разбира се, не пропусна да добави, че "осезаемото подобрение" е плод на неговите усилия и всевишна дарба. Дрън-дрън.
Опитвам се да кажа, че не той е причината, а ти. Имах предвид аз.. Виждаш ли, още го правя. Това означава, че не съм съвсем добре и бях права за самодоволния очилатко. Убедена съм, че нищо от това нямаше да се случи, ако не му придавахме ненужно голяма важност. Наречи ме старомодна, но така и не разбрах кога да обичаш някого истински се превърна в престъпление. Даже още по-лошо : лудост. Поне на мен такъв етикет ми лепнаха. Ужасно просташко звучи, ако трябва да съм откровена. Аз искам единсвено да те обичам. И ти да ме обичаш. Нещата се развиха така, че аз ти позволих да си взимаш от мен. Отначало беше малко, късче по късче. После посегна към таланта, интересите, думите, ума ми.. Аз това се опитвам да обясня на всеки, който напира да каже нещо лошо за теб - на мен ми харесваше. Аз ти позволих. Не се разстройвай. Наистина, колкото повече взимаше от мен, толкова повече те обиквах. Толкова повече твоя се чувствах. Честна скаутска. Ти си чупеше от мен, както човек си взима от шоколад, докато не ме направи точно по твой размер. Но в това време всички с усмивка ни сочеха - "Любов". И така аз те обичах. Ти също.
Докато един ден се погледнах в огледалото и не успях да се позная. От другата страна не стоеше непознат, това беше най-смущаващото. Щеше да е ужасяващо, щях да взема нужните мерки навреме, ако оттам надничаше различна и нова фигура. Виждаш ли, на мен тя ми беше до болка позната. С Докторчето поне за това сме на едно мнение - лудостта започна от този момент. Там, от другата страна на огледалото, стоеше ти. Беше ме направил по свой образ и подобие. Не, не ме беше счупил. Ти ме обичаш и затова на мястото на всяко отчупено късче беше сложил по нещо твое. Разбира се, че бях цяла, ти не би си позволил да се задоволиш с нищо по-малко от най-доброто. Просто вече не си принадлежах. Себе си не можех да позная, но теб те виждах ясно от другата страна на огледалото. Свикнах с отражението, даже го приех, защото и ти беше там, а теб не мога да не те обичам. Момент, Господин Доктора наднича зад рамото ми и подсказва, че това е начало на amor insania nervosa. Вид психично отклонение с незначителна подробност - предизвикано е от прекомерна любов. Сякаш можеш да обичаш някого ТВЪРДЕ много.. Но Доктор Многознайко е прав в едно. За да се махна оттук, първо трябва да призная вината си. А аз не я откривам, колкото и от близо да гледам нещата. Опитах се с всички сили, кълна се. Единственото, което правя, е да те обичам. А ти взе цялото объркано кълбо от чувства, запази най-удобното, премахна това, което не ти харесваше, овкуси ме малко и ме превърна във всичко, за което някога си мечтал. Накрая ме обърна срещу огледалото и написа на челото ми : ЛУДА. Тук все още не са се произнесли по въпроса дали любовта е вид лудост. Обикновено ми обясняват с недменен тон и една камара сложни и неразбираеми термини с едничката цел да ме накарат да забравя въпроса си. Аз имам какво да кажа по темата, но ще го направя като изляза, защото е по-безопасно.
Някои дни изобщо не знам дали съм права за нещо. Някои дни си мисля, че греша, дори когато съм права. Но в това съм сигурна : любов, чакай ме! Аз правя всичко възможно, за да не стоя вечно затворена тук. Знаеш ли, проклетото кукувиче гнездо е по-близо, отколкото всички подозираме. Виси над нас, даже е в главите ни, носим го със себе си всеки ден. А полетът край няма. Но аз няма да съм вечно пленник в собствената си глава, това гнездо все някъде свършва.
Ти само ме чакай,
Вечно Твоя.


П.С. Докторчето казва да не вярваш и на дума от казаното ..


събота, 1 февруари 2014 г.

?

Любим симптом : замаяност, причинена от мечти. Мен ако питате, две е много по-самотно число от едно. Най-вече в случаите, когато двете половинки не са цели сами по себе си. Колкото и да са различни тези половинки, те са съставени от едни и същи атоми, мечти, нервни клетки и слабости. И колкото и да се опитват да се погълнат взаимно, така че да изчезне всичката тъкан, кожа и кости, съмнения и страхове, няма толкова здрава и красива панделка, която да ги задържи заедно.
Не и докато между тях стои едно изречение, което неумолимо и абсолютно винаги завършва с въпросителен знак. И то какъв- огромен, неонов и универсален. Съдържанието му е абсолютно разнородно и абсолютно без значение. Защото отговорът неизменно остава един. И за жалост е точно този, който очакваш.

- Обичаше ли я повече от мен?
- Гърдите ти наистина ли са естествени?
- Той целуна ли те?
- Това истински диамант ли е?

Приемливи са всякакви вариации, отправени с различна интонация и придружени от различни по големина и опасност летящи предмети. Разбирате тънкия момент. Тревожното е не толкова самото съдържание на въпроса, не толкова дълбоко скритите лични причини зад него, а отговорът. Защо той винаги е точно такъв, какъвто искаш да го чуеш? Едно голямо и тлъсто отрицание на страха. Гърдите и диамантите винаги са истински, дори в тежките моменти на изпитания между третата чаша ракия и припадъка, а половинката ти винаги е сънувала и виждала само теб. Дори когато плачът е бил безспирен в ранната тримесечна възраст и горките родители сън не са виждали, да, дори тогава е било само и единствено за теб. Не бързай да махаш любовта от уравнението. В това е проблемът по начало - дава всичко, сбъдва мечти, подозирани и неподозирани, а малките, самотни и недовършени половинки се ядосват най-много, когато получат точно това, което искат. Обикновено и на дума от казаното не може да се вярва, но въпреки това е невъзможно да спреш да слушаш. Като приключи цялата история, която не може да бъде забравена, обещанието пристига красиво опаковано, придружено от абонамент за многократна проверка. Има нещо гнило и то не е само в Дания.
Какво друго остава, освен да се питаме къде изчезна партито? Или да изчезнем заедно мечта по мечта? Но, не. Ние настояваме, въпреки, че знам отговора. Ясен, кратък и точен, без запетаи и без сиви полета. Само черно и бяло. И проклетият въпросителен знак накрая. Всичко, което се изрича в тази ситуация, може и ще бъде използвана срещу теб! Затова се настоява неуморно за истината. Тя е по-луксозна дори и от любовта.

Без значение какво си готов да размениш само за едно "вчера", след въпроса нищо няма да е същото. Дори и да си тук, за да дадеш цялата си любов, тя трябва да идва с опция "истина". При всички половинки е така. Те няма да имат шанса да станат едно цяло, докато не си подарят истината. Или поне възможността за нея. В противен случай даваш любов, за да гледаш лицето на другия, докато бавно му я отнемаш. Така че на въпроса "Какво ще обичате?" - верният отговор е не a), b) или c) , а винаги d) - истината. Не е нужно да учиш другия на урок по най-ужасния възможен начин. Достатъчно здрава панделка ще се намери тогава, когато й се даде възможността да устои на предизикателства. А предизвикателстото винаги си ти. Животът е твърде кратък за въпроси, на които вече знам отговора.

Не, не искам да чуя това, което си мислиш. Не е нужно да ме предпазваш от себе си, от мен самата и от света. Всички ние сме достатъчно страшни и истинки. Рано или късно ще се сблъскаме, нека е рано. Искам истината. А въпросите ще продължават да си стоят там, докато не възникне възможността да се справиш с тях. Всеки от нас се разхожда с една шепа, пълна с въпросителни, подарени от половинката, и друга шепа с красиви отговори, но усмивките липсват. Защото въпросите продължаваме да си ги задаваме, без значение колко обичаме или ни обичат. Дълбоко в себе си носим точката, която да замени въпросителната. Знаем отговора. И си пробутваме взаимно жалки оправдания за истинска любов. Кой е казал, че като криеш истината, неизменно навиличаш рицарската броня и всичко се опрощава заради факта, че се опитваш да предпазиш половинката. Аз предлагам да направим модерни нов тип герои - тези, които си признават грешките. И не е нужно героите да бъдат непременно принцове. Принцесите също имат много мръсни тайни и уверявам ви, не са малки.

В крайна сметка гърдите винаги са силиконови и всеки има минало. И настояще. Панделката все още се търси. Поне това е въпросителна, на която краят се вижда.

сряда, 12 юни 2013 г.

Второто писмо

Днес намерих второто писмо. Второто писмо не иска да впечатлява или да бъде четено на глас. То не търси аплодисменти. Всъщност то нищо не търси. Единствено второто писмо от всичко и всички иска да дава. Не да взимаме, а да даваме - тази наистина позабравена добродетел, изхвърлена от модата и заклеймена от модерния маркетинг. Второто писмо на пук няма да влезе в ролята на добрия консуматор, то само ще дава.

Второто писмо ще се извини за всичко, преди първото писмо, дори и за част от нещата в първото. Второто писмо ще моли за разбиране и смирено ще търпи гнева на мачкащите го ръце. Само с него ще можем да си припомним и ще се помъчим да си признаем, че дори и любовта да не е егоистична, ние сме. Дори тя да е идеална, ние сме дефектни. Дори и обещанията да са били искрени, и сърцето си има срок на годност. Накрая всички те свършват заедно в кутията, която крие спомените. Там се намира и първото писмо. Повечето от нас имат неизчерпаем брой първи писма - първото писмо, написано с разкривен детски почерк и правописни грешки, първата поема от онзи, който след отказа, никога повече не позволи на душата си да твори. Там са също писмата на Първата любов, Първата несбъдната любов, първото писмо на първото сърце, което разби и т.н и т.н. Наред с топлите пожелания за празниците и кичозните картички за Свети Валентин, всички те си прашасват безропотно. Тук трябва да се отблежи предимството на дигиталната комуникация - и-мейлите поне не хващат прах. Образно казано.

Общото във всички тези писма е нестихващата емоция. Без значение колко календара сме изхвърлили, тя е все така осезаема. Да ме прощават и-мейлите, ама при тях това някак се губи. Те пък, от своя страна, са многопо- полезни за други цели. Някак си не се виждам да се редя чинно на опашка за марка и плик, да изписвам химикали и да мачкам листова, а от всичко нагоре и да чакам минимум 5 работни дни за доставка. И всички тези главоболия, само за да теглиш майните на някой. Така де, модерни хора сме..

Много малко за щастливците като мен, които са получавали второто писмо. Второто писмо наистина свидетелства за това, че си направил огромна грешка. Пропуснал си нещо голямо, истински ценно. Защото второто писмо служи не само като легенда за разгадаване на първото. Дори и след като не е получило отговор на заветното "Обичам те", второто писмо продължава да го твърди упорито. Не за да го натяква, не за да се извинява, а сякаш за да свие рамене и да признае само пред себе си, че нищо не се е променило. Че нищо никога няма да се промени. Рядко съществува любов, която, дори и като я лишиш от обект на желанията, продължава да гори. Тогава разбираш, че не трябва да чакаш следващото първо писмо, а трябва да се оглеждаш за второто. Защото освен всичко до тук, второто писмо не съди, не се сърди. Преди всичко то дава втори шанс, насоки и предлага разбиране и търпение. Това е единсвеното искрено писмо. Остава само и ние да бъдем такива- със себе си и с другите писма. Защото дълбоко в себе си знаем, убедени сме, че останалите писма нямат никакво значение. Те ще заемат място в кутията и от време на време ще крадат усмивките по лицата ни.

Всеки от нас знае, че всъщност чака второто писмо. Също така е убеден, че то е единственото - единственото, което си струва да чакаш.

събота, 18 май 2013 г.

Сърдечен въпрос



Никога не съм обичала да пиша за любов или душевни теразния,защото по начало това си е една неблагодарна работа.Да се нагърбиш със задачата да даваш определение на онова специфично сърцетупкане или да претендираш,че знаеш какво точно се случва с теб,си е едно несериозно твърдение.Направо смехотворно.Логиката тук не действа.Не по-зле от мен знаете,че когато се влюбиш в някой,вече е невъзможно да бъдеш логичен.Веднъж любовта влезе ли,забравя да затвори вратите и целият ти мозък хубавичко се проветрява.Сбогом здрав разум и желязна логика,вече не сте ми нужни.
Любовта не е за разбиране,а за споделяне.Като стане въпрос за нея все изпадаме в крайности – трябва да е или любов от пръв поглед,или страст.Всеки си търси своето.Напоследък много напатили си симпатяги се отказаха от безплодните опити да ги съчетаят.Да обичаш не трябва да е вечен ангажимент.Макар че и в трите години не вярвам,да ме прощава Бегбеде.
Казват,че любовта трябва да те направи цял,да попълни всички празнини и пукнатини и да заличи всички тъмни тайни.Тя е отправната точка,преди която нищо друго няма значение.Според стара притча за началото човешкото същество се състояло от две перфектно допълващи се половинки.Не знам с какво толкова са ядосали Твореца,но той ги е разделил и оттогава те се търсят по цялата земя.И само твоята истинска половинка може да направи така,сякаш пукнатината никога не е съществувала.Мисля,че тук е голямата грешка.Нима не започва винаги така- утешавате се взаимно,помагате си да зарастнат раните и се опитвате да накарате призраците от миналото да млъкнат.Или търсиш точно онзи,с когото вашите лични демони ще се разбират най-добре.Вгледаш ли се по-внимателно,забелязваш,че не се случва така.Става дума точно за пукнатините.Но не за запълването им,а за създаването на нови.Когато откриеш правилния човек всъщност ти изгребваш с шепи всичко ненужно и се наместваш около сърцето му.Последният и най-голям белег е от теб.Всичко се свежда до това,че не търсим лек за разбитото сърце,а си търсим ново.Някой,който да заеме мястото на старото.Тогава всичко става кристално ясно-не си излекуван,а си се сдобил с най-големия белег.Онзи,от който няма да можеш да се съвземеш никога повече.И вече нищо няма да бъде същото.

неделя, 12 май 2013 г.

Какво все пак искат жените



Още от моментa ,в който пещерната жена изхвърлила брадясалия си мъж от удобното им убежище в пристъп на ярост,на него му станало ясно,че е загазил.И ето,толкова години след това ясен отговор няма.В много отношения този въпрос е по-древен и неразрешим от този за кокошката и яйцето.
Скъпи мъже,ако самите ние знаехме какъв е отговорът на този въпрос,светът щеше да е едно по-добро място.Даже прекрасно.Факт е ,че през всичките хилядолетия пещерният мъж си е блъскал главата над тази сложна и коварна загадка докато светът се е променял около него.И макар да е направо убийствено трудно да намериш отговор,трябва да ви се признае,че не сте престанали да опитвате и до ден-днешен и че имате някои много добри попадения.
Имало едно време...
През Средновековието сте пожънали първия си огромен успех.Почти сте го разгадали.Тази работа с принца и принцесата няма да остарее никога.Ние така и не престанахме да търсим своя принц и да правим какви ли не безумни опити,за да намерим Еинствения.Благодарение на тази фантазия оправдавахме покупката и на най-скъпия чифт обувки.Така де,Пепеляшка нямаше да има същия успех в цървули.Всяко момиченце на 5 годинки можеше да ти разкаже за мечтаната си сватба.Малко се поувлякохме с бялата глазура за тортите.От цялата тази сладост вие почти си докарахте диабет и успяхте да развиете патологичен страх от заветното „Обичам те”.За ваше щастие по едно и също време на една част от женското съсловие им писна от короните и розовия тюл за рокли,а вие открихте,че всъщност да се научиш да яздиш кон си е по-трудно от това да завиеш крушка.Вие с размах задраскахте „И те заживяли щастливо до края на дните си..” , а ние решихме,че имаме нужда от по-голямо предизвикателство.
Sex,drugs & rock’n’roll
И така се роди идеята за лошите момчета с раздърпани дънки,рокерски кубинки,лъскави мотори и големи мускули.На вас ви беше писнало от лиготии и затова извадихте от мода идеята за любовта.Направо ударихте джакпота.На нас ни потичаха лигите при вида на безработни пушачи с липса на възпитание,които се държаха лошо с нас,но пък за сметка на това преливаха от сексапил и гледаха лошо.За нас беше удоволствие и привилегия да ви готвим и да се грижим за вас,а вие ни сменяхте като носни кърпички.Даже успяхте да наложите и полигамията.Голям купон беше!
Sparkling vampires
Трябва да се признае,добри времена бяха за мъжкото съсловие.Но по едно време феминистката у нас нададе глас и ние задружно захвърлихме черпаците и престилките и прегърнахме мотото „Заслужаваме повече,заслужаваме най-доброто!”И така нещата загрубяха.Бяхме самотни,объркани и емоционално изхабени.Тогава образът на Едуард Кълън дойде на помощ.Той беше новият Супермен,спасителят на обърканите ни души.Решихме ,че перфектният мъж е мил,умопомрачително секси,джентълмен ,би скочил пред влак за нас и не иска нищо друго,освен да те обича(честна дума,никакви креватни ласки).Да,ние съвсем се смахнахме,а вие недоумявахте откъде се изсипа това проклятие.

50 shades of your darkest desires
И тогава немислимото се случи.На една американска домакиня й писнало от лиготии с вампири и платонична любов и пуснала на свобода всичките си извратени и еротични фантазии,от които дори връхчетата на бялата коса на баба й биха почервенели от срам.И светът никога вече не бил същият.Вие момчета решихте,че най-накрая всичко се подрежда.Жени по целия свят говореха открито за сексуалните си желания,да експериментираш вече е на мода,a да си разкрепостен и да искаш да опиташ от всичко поне веднъж си е нещо напълно в реда на нещата.Споменаването на “Red room of pain” вече не буди възмущение,а е начало на много интересна и пикантна дискусия. Не кожехте да се нарадвате направо. И ето тук,разбира се,отново сгрешихте.Защото ако хвърлите още веднъж поглед върху романи като 50 shades of Grey,The Crossfire series:Bared to you и The Blackstone Affair:Naked,ще разберете каква опасност ви грози.Сюжетната линия(да,действително има такава) представя новия тип мъж.Общото между Christian Grey , Gideon Cross и Ethan Blackstone е,че и тримата са невероятно красиви,с безупречен вкус към стилно облекло,скъпи коли и са невероятно богати и успешни.И това не евсичко-знаят как да се погрижат за една жена във всяко едно отношение,как само с  1 докосване да те накарат да стенеш и да забравиш всички задръжки и не на последно място –имат божествени тела.Всичко се свежда до скритото ни желание да бъдем завладяни.Феминистката у нас никога няма да си го признае,но ние имаме нужда да бъдем доминирани.И по възможност да е от красавец ,който е безпаметно влюбен в нас и иска да сбъдне всичките ни фантазии в леглото,че даже и да ни открехне за неща,за които е редно да се говори само когато падне мрак.Скъпи господа,разбрахте ли сега какво ви дойде на главата?Бяхте се уморили от идела за принца,а ето ви сега нова беда-тези романи градят образа на новия перфектен и модерен мъж.Така че,залавяйте се за работа.Сделката е ясна-готови сме да изпълним и най-тъмните ви фантазии и да се справим с ужасното ви минало,ако притежавате всички изброени качества.

Затова не бързайте да се радвате.Ако до сега сме робували на недостижим идеали,сега вече на мода е нещо съвсем реално-мъж,който да е успешен и отдаден на кариерата си,който се грижи за себе си и за жената до себе си и в същото време има нотка на мрак в себе си.

Дори след всичко казано и след цялото това време,ние все още не знаем какво точно искаме.Но бъдете търпеливи към нас.Един велик ум вече е достигнал до извода и ви го е споделил : „Жените трябва да бъдат обичани, не разбирани.”(Оскар Уайлд).
Така че след всичко,все пак любовта му е майката.

четвъртък, 18 април 2013 г.

Твърди млади сме


  • за да имаме нужда от толкова много кафе
  • да не бъдем шумни
  • да ядем торта с прибори
  • за тежък грим в 8:00 сутринта 
  • за да мислим как ще изглеждат татуировките ни като станем на 80
  • да пазим касовите бележки
  • да си плащаме сметката за телефона в срок
  • за системата "8 до 5"    
  • да не се смилим над гладното куче на улицата
  • да се лутаме из фигура 8
  • за да имаме нужда от друго оправдание
  • за да знаем какво искаме
  • и за да чакаме да го получим наготово
  • да имаме граници
  • да не сме отчаяни романтици
  • за да не играем с децата
  • за да нямаме време за хубава музика
  • за да се притесняваме как ще излезем на снимкатa
  • да не обичаме 
  • за да мислим за старостта въобще
  • да губим време
  • да спираме 
    Твърде млади сме да ни бъде достатъчно!