четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Здравей, любов,

аз все още съм тук. Това е просто дежурното напомняне за съществуването ми. Все още съм затворена, но напоследък ми се усмихват по-често. В шепота им се долавя вълнение. Намирисва ми на подобрение, но още не смея да се вълнувам. Наистина може и да са прави тоя път и да се наложа да си взема обратно всички обиди по повод умствения им потенциал. Дипломите им може и да струват нещо и май не всички са за там, където ги пратих. Чувствам се по-добре, но все така ми е тясно и неудобно.
Днес Господин Докторът отново ме накара да играем на любимата му игра: да изброя три неща, които харесвам в себе си. Знам, че е трудно да се огранича само до три, все това му повтарям, но той продължава да настоява и да ме гледа търпеливо с онзи кравешки поглед над сключените си под брадичката пръсти. "Искам да чуя три положителни твои качества, скъпа, не ме разочаровай този път" - така ми казва той с насърчителна усмивка и като му се струва, че ще проговоря, сваля очилата си, сякаш ще ме чува по-ясно. И познай какво, имам истински напредък! Успях да формулирам цели две, преди връзката между разума и устата ми да се скъса и отново да те намеси в разговора. Негово Височество Доктора ме тупа съчуствено по рамото и ми смигва окуражително. Две е по-добре от нищо. Според нафуканата му диплома и още по-нафуканите му думи това значело, че маниакалното чувство за притежание започва да ме напуска. Разбира се, не пропусна да добави, че "осезаемото подобрение" е плод на неговите усилия и всевишна дарба. Дрън-дрън.
Опитвам се да кажа, че не той е причината, а ти. Имах предвид аз.. Виждаш ли, още го правя. Това означава, че не съм съвсем добре и бях права за самодоволния очилатко. Убедена съм, че нищо от това нямаше да се случи, ако не му придавахме ненужно голяма важност. Наречи ме старомодна, но така и не разбрах кога да обичаш някого истински се превърна в престъпление. Даже още по-лошо : лудост. Поне на мен такъв етикет ми лепнаха. Ужасно просташко звучи, ако трябва да съм откровена. Аз искам единсвено да те обичам. И ти да ме обичаш. Нещата се развиха така, че аз ти позволих да си взимаш от мен. Отначало беше малко, късче по късче. После посегна към таланта, интересите, думите, ума ми.. Аз това се опитвам да обясня на всеки, който напира да каже нещо лошо за теб - на мен ми харесваше. Аз ти позволих. Не се разстройвай. Наистина, колкото повече взимаше от мен, толкова повече те обиквах. Толкова повече твоя се чувствах. Честна скаутска. Ти си чупеше от мен, както човек си взима от шоколад, докато не ме направи точно по твой размер. Но в това време всички с усмивка ни сочеха - "Любов". И така аз те обичах. Ти също.
Докато един ден се погледнах в огледалото и не успях да се позная. От другата страна не стоеше непознат, това беше най-смущаващото. Щеше да е ужасяващо, щях да взема нужните мерки навреме, ако оттам надничаше различна и нова фигура. Виждаш ли, на мен тя ми беше до болка позната. С Докторчето поне за това сме на едно мнение - лудостта започна от този момент. Там, от другата страна на огледалото, стоеше ти. Беше ме направил по свой образ и подобие. Не, не ме беше счупил. Ти ме обичаш и затова на мястото на всяко отчупено късче беше сложил по нещо твое. Разбира се, че бях цяла, ти не би си позволил да се задоволиш с нищо по-малко от най-доброто. Просто вече не си принадлежах. Себе си не можех да позная, но теб те виждах ясно от другата страна на огледалото. Свикнах с отражението, даже го приех, защото и ти беше там, а теб не мога да не те обичам. Момент, Господин Доктора наднича зад рамото ми и подсказва, че това е начало на amor insania nervosa. Вид психично отклонение с незначителна подробност - предизвикано е от прекомерна любов. Сякаш можеш да обичаш някого ТВЪРДЕ много.. Но Доктор Многознайко е прав в едно. За да се махна оттук, първо трябва да призная вината си. А аз не я откривам, колкото и от близо да гледам нещата. Опитах се с всички сили, кълна се. Единственото, което правя, е да те обичам. А ти взе цялото объркано кълбо от чувства, запази най-удобното, премахна това, което не ти харесваше, овкуси ме малко и ме превърна във всичко, за което някога си мечтал. Накрая ме обърна срещу огледалото и написа на челото ми : ЛУДА. Тук все още не са се произнесли по въпроса дали любовта е вид лудост. Обикновено ми обясняват с недменен тон и една камара сложни и неразбираеми термини с едничката цел да ме накарат да забравя въпроса си. Аз имам какво да кажа по темата, но ще го направя като изляза, защото е по-безопасно.
Някои дни изобщо не знам дали съм права за нещо. Някои дни си мисля, че греша, дори когато съм права. Но в това съм сигурна : любов, чакай ме! Аз правя всичко възможно, за да не стоя вечно затворена тук. Знаеш ли, проклетото кукувиче гнездо е по-близо, отколкото всички подозираме. Виси над нас, даже е в главите ни, носим го със себе си всеки ден. А полетът край няма. Но аз няма да съм вечно пленник в собствената си глава, това гнездо все някъде свършва.
Ти само ме чакай,
Вечно Твоя.


П.С. Докторчето казва да не вярваш и на дума от казаното ..


Няма коментари:

Публикуване на коментар