събота, 1 февруари 2014 г.

?

Любим симптом : замаяност, причинена от мечти. Мен ако питате, две е много по-самотно число от едно. Най-вече в случаите, когато двете половинки не са цели сами по себе си. Колкото и да са различни тези половинки, те са съставени от едни и същи атоми, мечти, нервни клетки и слабости. И колкото и да се опитват да се погълнат взаимно, така че да изчезне всичката тъкан, кожа и кости, съмнения и страхове, няма толкова здрава и красива панделка, която да ги задържи заедно.
Не и докато между тях стои едно изречение, което неумолимо и абсолютно винаги завършва с въпросителен знак. И то какъв- огромен, неонов и универсален. Съдържанието му е абсолютно разнородно и абсолютно без значение. Защото отговорът неизменно остава един. И за жалост е точно този, който очакваш.

- Обичаше ли я повече от мен?
- Гърдите ти наистина ли са естествени?
- Той целуна ли те?
- Това истински диамант ли е?

Приемливи са всякакви вариации, отправени с различна интонация и придружени от различни по големина и опасност летящи предмети. Разбирате тънкия момент. Тревожното е не толкова самото съдържание на въпроса, не толкова дълбоко скритите лични причини зад него, а отговорът. Защо той винаги е точно такъв, какъвто искаш да го чуеш? Едно голямо и тлъсто отрицание на страха. Гърдите и диамантите винаги са истински, дори в тежките моменти на изпитания между третата чаша ракия и припадъка, а половинката ти винаги е сънувала и виждала само теб. Дори когато плачът е бил безспирен в ранната тримесечна възраст и горките родители сън не са виждали, да, дори тогава е било само и единствено за теб. Не бързай да махаш любовта от уравнението. В това е проблемът по начало - дава всичко, сбъдва мечти, подозирани и неподозирани, а малките, самотни и недовършени половинки се ядосват най-много, когато получат точно това, което искат. Обикновено и на дума от казаното не може да се вярва, но въпреки това е невъзможно да спреш да слушаш. Като приключи цялата история, която не може да бъде забравена, обещанието пристига красиво опаковано, придружено от абонамент за многократна проверка. Има нещо гнило и то не е само в Дания.
Какво друго остава, освен да се питаме къде изчезна партито? Или да изчезнем заедно мечта по мечта? Но, не. Ние настояваме, въпреки, че знам отговора. Ясен, кратък и точен, без запетаи и без сиви полета. Само черно и бяло. И проклетият въпросителен знак накрая. Всичко, което се изрича в тази ситуация, може и ще бъде използвана срещу теб! Затова се настоява неуморно за истината. Тя е по-луксозна дори и от любовта.

Без значение какво си готов да размениш само за едно "вчера", след въпроса нищо няма да е същото. Дори и да си тук, за да дадеш цялата си любов, тя трябва да идва с опция "истина". При всички половинки е така. Те няма да имат шанса да станат едно цяло, докато не си подарят истината. Или поне възможността за нея. В противен случай даваш любов, за да гледаш лицето на другия, докато бавно му я отнемаш. Така че на въпроса "Какво ще обичате?" - верният отговор е не a), b) или c) , а винаги d) - истината. Не е нужно да учиш другия на урок по най-ужасния възможен начин. Достатъчно здрава панделка ще се намери тогава, когато й се даде възможността да устои на предизикателства. А предизвикателстото винаги си ти. Животът е твърде кратък за въпроси, на които вече знам отговора.

Не, не искам да чуя това, което си мислиш. Не е нужно да ме предпазваш от себе си, от мен самата и от света. Всички ние сме достатъчно страшни и истинки. Рано или късно ще се сблъскаме, нека е рано. Искам истината. А въпросите ще продължават да си стоят там, докато не възникне възможността да се справиш с тях. Всеки от нас се разхожда с една шепа, пълна с въпросителни, подарени от половинката, и друга шепа с красиви отговори, но усмивките липсват. Защото въпросите продължаваме да си ги задаваме, без значение колко обичаме или ни обичат. Дълбоко в себе си носим точката, която да замени въпросителната. Знаем отговора. И си пробутваме взаимно жалки оправдания за истинска любов. Кой е казал, че като криеш истината, неизменно навиличаш рицарската броня и всичко се опрощава заради факта, че се опитваш да предпазиш половинката. Аз предлагам да направим модерни нов тип герои - тези, които си признават грешките. И не е нужно героите да бъдат непременно принцове. Принцесите също имат много мръсни тайни и уверявам ви, не са малки.

В крайна сметка гърдите винаги са силиконови и всеки има минало. И настояще. Панделката все още се търси. Поне това е въпросителна, на която краят се вижда.

Няма коментари:

Публикуване на коментар