вторник, 9 август 2011 г.

Споменът за това,което никога не се случи.


Първо заради цвета и формата си ми заприлича на броеница.Начинът,по който тя се разливаше по пръстите,в дланите му,беше толкова красив.Но това беше красота,родена от болка.Никой не се вкопчва с такава сила в предмет,сякаш това е единственият начин да съществува.Не е възможно пръстите едва да галят повърхността,а в същото време цялата ти същност да е съсредоточена в него.Душата прозира в погледа,пулсира през цялото ти тяло,и накрая се вплита в една сложна,неразделима емоция.Единственият начин да я изразиш , е да докосваш.Копнж,който се извисява до писък,за да прелее в усмивка,и всичко това насочено към една огърлица.
В целия хаос на тези непостижими емоции липсваше една-надеждата.С докосването си пръстите не задаваха въпроси,не търсеха отговори.Това не беше молитва,това беше последното късче от минал живот,безвъзвратно изгубен в неумолимия ход на времето.Една от най-великите трагедии на този свят-нещо винаги се променя.
Старческата ръка беше замряла.Само пръстите все още стискаха мънистата на красивата огърлица.Всяко мънисто беше съвършено кръгло,погълнало мигове на една вече разрушена вселена.С различните си големина и цвят те сякаш бяха събрали моментите на чужда житейска история.Толкова контрастни,взаимно отблъскващи се,сякаш опитвайки се да отрекат съществуването и същността си и така отново да потънат в забрава и да погребат със себе си болката от спомените.И все пак имаше нишка,която ги свързваше и ги задържаше цели,заедно.Така обединени те разказваха своята приказка.История за едно минало,което с цялото си същество искаш да е твое настояще и бъдеще.
Явно беше усетил настойчивия ми поглед,защото очите му се откъснаха от скъпоценното бижу и се насочиха към мен.Съвсем обикновени очи,които някога са били тъмнокафяви и са излъчвали топлина,а сега годините и старостта бяха загасили пламъка и  размили цвета до сив.В тях се бореха стаена мъка,която винаги е била там,и нещо по-силно,което не можех да определя точно.Копнеж,отчаяние,някаква страст,твърде напоена с емоции,за да бъде определена с една дума.Погледът му проследи не само външните контури на облика ми,но се впи и в обърканата нишка на мислите ми.Усетих,че твърде дълго съм била неканен свидетел на нещо съкровено,твърде истинско,твърде крехко,увито в мъглата на миналото,за да докаже въществуването си пред друг. Сякаш бях залепила нос на прозореца и хищно ограбвах придвидливо скритата зад завесата нежна същност на нечия чужда мечта.Преди да имам време да реша дали да сведа засрамено очи или да изиграя преструвката на невежеството,топлината в гласа му ми подаде ръка и ме прикани да задоволя любопитството си:
-Беше на моето момиче.Тя си тръгна от този свят преди повече от 40 години..
Гласът му беше несигурен и първо си помислих,че е заради болката,която споменът му причиняваше,но после осъзнах,че треперенето се дължи на колебанието,с което човек стъпва след дълго обездвижване.Думите едва сега прохождаха-те не бяха изтъркани от употреба,нито щедро раздавани.
Разбира се,че я винеше,задето го беше оставила сам  и беше изгорила всички пътища между тях.Нямаше как да я последва.. Изтърканото “наистина съжалявам” увяхна на устните ми и се превърна в пепел от силата на картината,която се разкри пред мен.Това беше съвсем обикновена житейска история,но толкова истинска и проста в болката си,че сякаш можеше да протегнеш ръка и да я докоснеш.История за момиче и момче,които споделяха нещо толкова често срещано и търсено,толкова изхабено,и в същото време вечно.Не разказът ме порази,а промянат по лицето му.Бръчките сякаш изчезнаха,изгладени от мощта и чистотата на урагана от спомени.Времето ги беше издълбало като доказателство за своята сила.А сега безсилно отстъпваше пред огъня на една бурна емоция,която не можеше нито да контролира,нито да спре.И точно в този ден,в този миг,те отново се впуснаха един към друг.Сякаш на света нямаше никой друг,освен тях двамата,които се стремят да стигнат един до друг.Те се сблъскват,прегръщат се,губят равновесие и остават вкопчени един в друг,слели се в едно същество.Неделими.
Затова и отговорът на неизречения ми въпрос,прозиращ от очите ми,не ме изненадва:”Никога не продължаваш.Не и истински.Има едно късче от теб,което остава завинаги в този момент.И след време се превръща в единственият начин да дишаш,да мислиш,да чувстваш,да оцеляваш.Стига споменът да живее,можеш да задържиш пукнатините,които са плъзнали по цялото ти тяло,да им попречиш да се разтворят и да се пръснат на хиляди остри парченца.Но макар и невидими,те постоянно те изгарят и напомнят за съществуването си.Така и не разбираш дали този огън е хубав или лош..Но докато той гори,докато те боли,значи си жив….”
Нисичката жена със сребърна коса,която излиза от лекарския кабинет в този момент,е причината гласът му да затихне,бръчките отново да превземат лицето му и времето отново да подхване неумолимия си ход.Почти виждам как той внимателно прибира тази единствена частица на истинско съществуване обратно към онзи момент,към слетите фигури,завинаги неделими.След това подава с усмивка ръка на старицата,а тя го дарява с поглед,изпълнен с обожание.Жена му,но не и любовта на живота му.Те тръгват заедно.И вече не се чудя защо последните му думи звучаха извинително,сякаш се оправдаваше..
“Никога не продължаваш.Не и истински.” Сега проумявам напълно сложната емоция в очите му – любов.Истинска.Единствена.Вечна..


Няма коментари:

Публикуване на коментар